Фридрих Незнански - Отписаният

И мъжете развързаха езиците си. На войниците им е все едно, а другите трябва да хранят семейства. Какво става, питаха те? Частно строителство, плащаше в брой, а сега банката спряла да дава. Дали не лъже? Не може ли да се провери? Питайте него, казвам им. Аз съм дошъл за друго. Откъде са изобщо парите, с които по-рано ви е плащал до копейка? Заплатата му, момчета, е едно нищо, та вие вземате двойно повече, като му работите. Което по никакъв начин не се съгласува със законите на аритметиката, дето сме учили в училище.

Разбира се, че не трябваше да им говоря всичко това, но не знаех как да ги стимулирам да дадат верни показания. Крадец, кимаха мъжете. Но ние не сме по-добри. През годините на развития застой целият народ лъжеше и крадеше. Все по-големи ставаха дупките в оградите. Можеш да влезеш с танк. Само че колко ще вземеш? Сега условията са къде-къде по-добри. Вече и дупки не се правят по оградите. А възможностите какви са, да не говорим пък за потребностите… Така че, господин следовател по особено важни дела, ние не толкова осъждаме генерал-полковника, колкото му се възхищаваме. Нали знаете — голямата риба плува в дълбоки води. Така че да прощавате. За говорене ще си поговорим, но дори не си мечтайте да протоколирате. А тази къща — какво толкоз? Както е била построена, така може и да се събори. Особено ако пламне от четирите краища. Като зацъка часовникът, къде ще ходи…

Но въпреки съчувствения неутралитет на работническата класа и мечтаещите за уволнение войници аз все пак стигнах до нещо. Отново става дума за търговия със стари коли, доставени от Германия. Дори ми доскуча. Оставаше само да попитам прославения пълководец в очите откъде има такива пари, да му връча обвинението и да прибавя обвинителното заключение към делото.

И на следващия ден пак някой звъни. Както винаги не навреме. Пак се сдърпах с жена ми кой не е изключил телефона, тя пак се опълчи срещу гадния навик на Костя Меркулов да звъни в тъмни зори. Но този път гласът беше непознат. И много жизнерадостен. Оказа се, че е помощникът на генерал Тягунов — господин Сергей Андреевич Горюнов.

— Нали искахте да поговорите с Генадий Матвеевич? — попита той.

— Не да поговоря, а да го докарам на разпит — доста рязко го поправих.

Да ги вземат мътните всички генералски помощници, дето ми звънят в минути на съпружеска близост!

— А не искате ли да поговорите първо с неговия банкер — Борис Лвович Саврански, собственика на търговска банка „Сатурн“? — попита още по-приповдигнато натрапникът.

Закашлях се. Всичко може да се очаква от нашите генерали, но за първи път чувах, че си имали и собствени банкери.

— Не чух званието ви, Сергей Андреевич? — попитах, колкото да не мълча.

— Аз съм цивилен — весело отвърна той. — Може да ме наричате просто Сергей. Та какво ще кажете за вашата среща с Борис Лвович, той вече я запланува за утре от два и десет до два и двайсет?

Ама че наглост. Значи банкерът ми е отделил десет минути! Сигурно е пресметнал какви загуби ще му донесе тази благотворителна акция.

— Мога да извикам вашия банкер в следствения отдел с призовка — скочих аз и жена ми внимателно ме погали по голото рамо, за да ме успокои.

— Няма да го извикате. — Генералският помощник искрено се забавляваше. — На бас по сто гущера. Или дори по триста.

— Които ще ви даде вашият банкер ли? — усмихнах се аз.

— Не — рече той с глас на джебчия, който разговаря с жертвата си. После се сепна и пак продължи с официален тон, нещо, което го затрудняваше. — И какво да предам на господин Саврански?

— Че го очаквам по същото време в следствения отдел на Главна прокуратура. И ще го задържа толкова, колкото намеря за необходимо.

И треснах слушалката.

— Ти си лош! — Четиригодишната ми дъщеря Ниночка открехна вратата на стаята си. — Няма да те обичам вече такъв — и тропна с малката си червена обувчица.

Жена ми побърза да отиде при нея.

— Ела, Нинуля, ще ти облека новата рокличка.

— А вие защо сте съблечени? — поинтересува се нашето хлапе.

Отговор нямаше. Жена ми затвори вратата след себе си, като намигна на излизане.

Започнах да се приготвям за работа и тъкмо обух левия крачол на панталона, телефонът пак звънна. Така на един крак заподскачах към него, като пустосвах и проклинах лошия си късмет.

Вече наистина беше Меркулов.

— Какво ще правиш утре от два до два и двайсет? — попита той.

— От два и десет — поправи го неочаквано веселият глас на одевешния ми познат — помощника на генерала, когото Костя включи в разговора ни.