Фридрих Незнански: Отписаният

— Все пак бих погледнал документите — рекох аз.

— Но проблем! — Той сви рамене и пак не обърна внимание на пепелта, покрила обилно дрехата му. Сигурно има кой да го тупа и чисти.

Той натисна някакво копче върху един от апаратите, отрупали огромното му писалище.

— Сонечка, детето ми, донеси ни всички данни за господин Тягунов. Бях наредил да ги подготвят, ако нашият гост от държавните органи ги поиска. Все пак ги поиска, колкото и да го разубеждавах.

— Поискахте ли му някаква гаранция, имуществена или парична? — попитах аз. — Или как?

— Или как. — Той отново сви рамене, докато отхапваше върха на новата пура. — Откъде един съветски, извинете, руски генерал може да има такава гаранция?

— А срокът?

— Не помня. Година или половин година. Не разбирам какво значение има. Сега ще видите със собствените си очи.

И пак натисна копчето.

— Соня, намери ли документите за генерала от руската армия Тягунов? Защото нашият гост бърза.

— За никъде не бързам — прекъснах го аз.

— Нищо. — Той кимна. — Нека да не се пипка. Защото засега всичко е на юнашко доверие. Макар да предпочитам личното доверие. С други думи — аз съм за тръста. А при вас всичко трябва да е подшито към делото, както разбирам…

В това време в кабинета влезе закръглена тъмноока девойка и подаде документите на собственика. Наклони се и започна да му говори нещо на ухото.

— Така ли? — учуди се Саврански. — И колко?

Тя пак пошепна нещо.

— Ти ще ме разориш — въздъхна той и като помисли малко, извади от джоба на панталона си смачкана банкнота. Петдесет долара или десет, не можах да ги видя добре. Все ги бъркам тия президенти. Получавам заплатата си в рубли. Погледнах след нея. Свитичка някак.

Саврански още повече присви очи, докато ме гледаше.

— Племенничка — рече поверително, — славно момиче. Метнала се е изцяло на покойната си майка, сестра ми…

И той се изсекна шумно.

Прелистих книжата. Кредит за половин година. Какво, подиграва ли се? Макар документите да бяха безукорни. Но липсваше касовият ордер.

— И как ще ви го върне с неговата заплата? — попитах аз.

— Ще му взема вилата. — Той сви рамене. — Или ще му го опростя. Това са мои пари. Каквото искам, това правя.

— Наистина ли му ги дадохте? В брой?

— Защо, забранено ли е? — Той пак примижа така, че очите му станаха незабележими.

— Е да, фирмена тайна — рекох раздразнено аз. — На когото искам, на него давам. Но така прикривате престъпник, не разбирате ли?

— Нещо не си спомням да е имало присъда по такъв повод — сурово заяви Саврански. — Или съм изпуснал нещо от този съдебен процес?

Трябва да се овладея, помислих си. Не бива да издавам безсилието си. Още малко и той ще престане да се интересува от мен. Ще започне да се прозява и да поглежда часовника. Да съм благодарен, че не се впусна да разсъждава за презумпцията за невинност. Но като че ли намекна.

— Все пак се опитвате да обвините заместник-министъра на отбраната в някакви грехове? — попита меко Саврански. — А става дума само за милиард от нашата шума. Помислете за последствията. По този повод не ви ли хрумна на кое американците казват Теория на доминото? Ще хвърчат глави при най-малкия прецедент. А това ще струва много по-скъпо. В Русия има бум на вилите. Строят се милиони вили. Сега хората има къде да почиват. Ако следваме буквата на закона, няма да има вили. Нито една. Това ли искате?

Най-много ме подразни, че заговори с моите думи. Съвпадението говори за нещо. Струва ми се, че го е прочел на лицето ми.

— Скъпи… Александър Борисович — каза той, след като надникна в едно листче — там, където все още няма нормални закони, парада ще командва целесъобразността. Комунистите използваха държавните вили и санаториуми. Сега, след като победихме успешно привилегиите, трябва сами да си ги създаваме. А с какви пари? Можете ли да ми кажете? Да, Генадий Матвеевич вдигна огромна къща, в която биха могли да живеят десетина семейства. Разбирам ви, склонност към гигантомания. Околните се дразнят.

— Но ако човек е прекарал най-хубавите си години в комунално жилище с общ клозет, нали има право в зенита на годините си да компенсира предишната обща тоалетна с пет на различни етажи? В понеделник отива на първия етаж, във вторник — на втория и така нататък? Човек е слаб. Особено ако може да си позволи да живее човешки.

Той се надигна от мястото си и ми даде да разбера, че за днес урокът по ликвидирането на социалната ми неграмотност завърши.