Фридрих Незнански - Отписаният

— От два до два и двайсет се каня да си клатя краката! — отвърнах злобно аз. — Защо?

— Защото по това време трябва да отидеш в офиса на господин Саврански — Костя го съобщи през зъби, — този заслужил и твърде зает човек, за да чуеш всичко, което иска да ти каже.

— Това указание по следственото дело ли е? — поинтересувах се аз. — Моля тогава писмено.

Затворих телефона и се замислих. Това не е в стила на Костя. Никога не съм забелязвал да страда от чинопочитание. Едва ли така наречените нови руснаци, по-точно новите стопани на живота, имат такъв авторитет пред него. Значи трябва да отида на срещата. Поне от любопитство.

Бездруго щях да отида, ако не беше самоувереността на господина. Как му беше името… Да, Сергей Андреевич Горюнов. Ако се съди по наглия му тон, и той е от младите и много нахални.

Ясно е, че искат да защитят генерала с всички сили. Ще видим… Макар че с ръка на сърцето мога да кажа — това не ми харесва твърде. Това, с което се занимавам сега. Генералът може да влезе в затвора. Или да се пенсионира. Но къщата ще стои! И то не лоша къща. В нея ще живеят хора. Дори ако бъде конфискувана. Може хората вътре да са други, но ще живеят! Може да са деца сираци, може да са бежанци от Чечня. Няма значение.

И всички ще забравят или няма да искат да знаят как и кой е построил къщата, там е работата. Или колите, които е вкарал от Германия за продан. Нали са чудесни коли. Макар и не най-нови. Нека някой да печели от това, нека. Но добрият шофьор, който разбира от тези работи, ще бъде доволен, нали така? Колите са сигурни, значи ще има по-малко катастрофи. Какво лошо? Колко живота е спасил с тези коли от Германия генерал Тягунов?

Ето каква странна философия ме обзе.

Май е време да се преквалифицирам в адвокат. Такава реч ще дръпна в съда. Съдебните заседатели ще се разплачат. Прокурорът ще подсмърча със зачервен нос. Ами проблемът с вредните газове в нашите градове? Та тези коли са екологично издържани, както бяха издържани идеологически старите болшевики, господа съдебни заседатели.

В това настроение по-добре да не се захващам с разследването. Делото няма да стигне до съда. Ще бъде прекратено. Но във всички случаи е интересно да науча какво мисли банкерът Саврански.

Просто ми е интересно. Личен банкер на генерала. Представяте ли си?

Президентът и премиерът имат личен лекар, а този — личен банкер. Сигурно са правили заедно пари при спешното извеждане на нашите войски от Германия. И колкото е по-спешно, толкова парите са повече.

Но все пак, дори времето да постави нещата на местата им, на кого ще му е зле после, ако една търговска банка заработи успешно и за общото благо, пък дори да не е основана по най-законния начин?

Ето че на другия ден поех към Саврански. А имах ли избор?

Саврански не ме прие веднага, отначало зад вратата дочувах басовития му глас, разговаряше на английски с някого по телефона, квичеше, сигурно слушаше вицове от Америка. Което скоро се потвърди. Когато влязох в кабинета му, той веднага присви очи и през целия ни разговор правеше все така, сякаш ме претегляше колко струвам или ме подозираше в нещо лошо. През цялото време пушеше огромна пура, която посипваше с пепел нагръдника му, издут под тежестта на шкембето му.

— Искате ли да ви кажа един виц? — попита той, след като се здрависахме, и заразглежда влажната си пухкава ръка. — Току-що ми го разказаха от Бостън. Един „нов руснак“ отива при стария евреин и казва: тате, дай някоя пара за мерцедес… — И прихна високо, закашля се, но не изпусна пурата от уста, та по нагръдника му се посипа много пепел.

Усмихнах се вежливо. Паралиите си имат свои вицове, ние — свои. За богатите. Но засега няма да му разказвам. Като му изпратя призовката да се яви при мен в следствения отдел, ако се наложи, тогава ще му разкажа.

— Но вие се интересувате повече кой е дал валутата на Тягунов за вилата му — стана скучен той. — Аз му я дадох. На кредит.

— Колко? — поинтересувах се.

— Милион. Или повече, вече не помня. Но може да погледнем файла. Или пък, ако искате, можем да ви покажем цялата документация по случая. Повярвайте, там всичко е чисто. И да ровите, няма да намерите нищо.

— На всеки ли ще дадете такъв кредит? — попитах аз.

— Разбира се, че не! — обиди се той. — Например на вас няма да дам. Дори не ме молете.

— Не ви моля — сега се обидих аз.

— Добре тогава — кимна той. — Сега стана ли ви ясно?

И погледна часовника — огромен, стаен, отчитащ времето с бронзов звън. Бърза. Нищо, ще почака.