Фридрих Незнански - Късните новини

— Плитчина ли?

— Да, да. Тук има каскада от три езера. Фактически това е затворен басейн, който не е свързан с нищо, не изтича отникъде и никъде не се влива. Мисля, че Малахов ходеше там за риба. Защото тъдява може да се бият само яребици — доста е влажно и те гнездят по бреговете на езерата. Основният дивеч се среща по-нататък, след трийсетина километра, където околовръстният път се разделя и гората се разширява приблизително до седемдесет километра в диаметър, ако може така да се каже. Виж, там вече е същинска джунгла. Просто гъмжи от глигани. Малахов имаше доста мощна пушка — ловен „Мозберг“.

— А тя къде е сега?

— Била е на рамото му, когато е изпълзял.

— Хайде бе! — учуди се дори Грязнов, който си разтриваше челото от настъпилото главоболие.

— Жена му каза, че тоя „Мозберг“ му бил подарен още по съветско време от министъра на МВР Шчолоков за отлично организирания лов за московските големци.

— В какво състояние беше пушката?

— Беше стреляно не по-малко от десет пъти, съдейки по пачката патрони… Но… — Трофимов смутено млъкна.

— Доизкажете се.

— Цевта беше вече почистена. Тоест…

— Тоест, стреляно е по дивеч, а не по хора, нали така?

— Да. Но у него нямаше никакви ловни трофеи, дори яребици.

— Виждате ли, а вие твърдите, че нямало какво да се търси в гората — укорително пророни Турецки. — Животът е прекрасен и удивителен.

— Направо абсурдна ситуация — обясни чувствата си Трофимов, макар да бяха очебийни. — Ако неговите, тъй наречени, приятели, наистина са били ловци, може чисто и просто да са си присвоили плячката, в това отношение ловците са маниаци. Разбира се, ако е имало плячка. Но за риба Малахов ходеше винаги сам. Ако е идвал в тая част на гората, значи е ловил риба: за яребици не би си губил времето, това го потвърдиха всички.

— А носел ли е със себе си риболовни принадлежности?

— Държеше ги в колибата на егера.

— Значи все пак има егер?

— Само колиба, егер няма. Лично Малахов го вкара в затвора за бракониерство. Беше един дядка — биеше рибата с бомби.

— А къде са рибарските принадлежности?

— Не се знае, в колибата ги няма.

— С други думи, Малахов е пострелял дивеч с някого, сетне е дошъл на езерата да полови риба и накрая някой го е гръмнал? Могъл ли е да допълзи дотук от езерата?

— За можене — могъл е — почеса глава Трофимов. — Но откровено казано, се съмнявам, че изобщо е ходил на лов.

— Ами да — изкриви устни Турецки, — докато е ловял риба, са го нападнали и той е стрелял в самоотбрана. После убийците са решили, че е мъртъв, и са си отишли. След това умиращият Малахов е почистил пушката и е запълзял към шосето, така ли?

Грязнов предпочиташе да мълчи.

— Наистина, пълна безсмислица — промърмори Трофимов. — Щом като пушката е почистена, макар че са изразходвани патрони, значи, че все пак е стрелял по дивеч, а не за самоотбрана.

— Какво има по-нататък? — Бяха извървели десетина метра по широка, отъпкана пътека.

— Там свършва градският лесопарк, но само така се нарича, до града е доста далече. Това вече е вилна зона. Фактически всички босове от града живеят тука. Удобно е: на две крачки ти е гората, кеф ти морето, кеф ти езерата.

Излязоха при лесопарка и двамата московчани можаха да се уверят, че вилите на местния елит действително изглеждаха главозамайващо.

— Сигурно и Малахов е имал тука вила? — Грязнов нехайно се обърна назад към паркирания на шосето джип.

— Имаше наследствена къща в селото, пък и тя е пълна развалина. Малахов беше широка душа. Не го интересуваше нищо друго, освен работата и ловът. Жена му се занимаваше с децата и домакинството. Тоест занимава се де… — побърза да се поправи Трофимов.

— Чухте ли? — неочаквано възкликна Турецки.

Чу се приглушен писък. След секунди — отново.

— Май да — съгласи се Трофимов.

— Идва оттам — посочи дотичалият Грязнов към двуетажна къща от червени тухли.

— Нима? Изглежда далече — усъмниха се и Трофимов, и Турецки.

— Вятърът е силен и, натурално, го донася — обясни Грязнов.

Следващият писък не остави никакви съмнения в неговата правота: пищеше женски глас, пълен с отчаяние…

И тази нощ, както и предишните, Гибона не можа да заспи. Мъчеше го старият ревматизъм, придобит в лагера още преди трийсет години. Иначе отдавна вече да е забравил и студените бараки, и тъмните галерии, където до колене във вода мръсните дрипави затворници пряко сили въртяха тежките чукове и къртеха толкова необходимата за страната никелова руда.