Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

— Всички те вече са уволнени — не без облекчение отбеляза полковникът.

— Това ви прави чест — казах аз.

— Успокойте се, Александър Борисович — меко каза Скачков: — Наистина искаме да ви помогнем, нали виждате. Я дайте насам.

Той взе принтерните извадки от личните дела и ги прелисти, държейки ги на известно разстояние, като всички, страдащи от далекогледство.

— Кошмарни личности — каза той. — Вие, Александър Борисович, смятате, че някой от тях влиза в прословутия „Съд на Народната съвест“, така ли?

— Не е изключено — казах, като най-малко смятах да им давам някакви обяснения.

— Да — каза Скачков. — Вярвам, че такива типове могат да убият всеки. Може ли да научим по-нататъшната им съдба, Андрей Фьодорович?

Полковникът на свой ред прегледа документите и сви рамене.

— Тук е казано, че материалите са предадени в прокуратурата. Вероятно трябва да се попита там.

— Колко странно — усмихна се Скачков. — Връщаме се в прокуратурата. Надявам се, Александър Борисович, че там вече няма да ви трябва помощта ми.

— Благодаря ви, Николай Виталиевич — отвърнах аз също така учтиво. — Много ни помогнахте. Откъде бих могъл да се обадя по телефона?

— Ще ви заведа — с готовност стана полковникът.

— Господин полковник — обади се героят на деня Серьожа Семенихин. — Ще ми позволите ли да поработя още малко с вашите данни?

Полковникът за момент се смути, но се натъкна на изразителния поглед на майор Скачков и отвърна:

— Разбира се, заповядайте. Ще ви помогне нашият сътрудник старши лейтенант Харченко. Витя, помогни на другаря, ако се наложи.

Младежът с бяла престилка, който работеше наблизо, се откъсна неохотно от своя компютър и отвърна:

— Слушам, другарю полковник.

По нещо той ми напомни самия Серьожа.

Обадих се в Москва на Меркулов, разпитах го за местния прокурор и едва тогава позвъних в родственото заведение. Обаждането ми изплаши местните работници и за да се срещне с мен, прокурорът дойде на работа, ставайки едва ли не от болничното легло.

Преди всичко ги успокоих, отрекох всякаква инспекционна мисия и ги помолих да отворят отдавнашните дела за разследването на дейността на сътрудниците на местното отделение на службите за сигурност. Прокурорът, омотан в мохерен шал въпреки явната пролет, ми каза:

— Добре си спомням онази шумотевица, Александър Борисович. Трябваше да бъдат наказани за назидание и в същото време да не се предизвика съмнение. Официалните лица настояха за закрито съдебно заседание, което допълнително придаде на делото дух на сензация.

— Каква беше присъдата?

Прокурорът сви рамене.

— Отначало върнаха делото за доразследване. Следствието беше бързо и много повърхностно, кампания, така да се каже, за отстрел на кагебисти. А съдиите бяха със стара закалка, за тях КГБ е умът, честта и съвестта на правовия ред. На двама дадоха по две години условно, а други трима направо ги оправдаха заради липса на улики. Разбирате ли, просто започнаха да мотаят делото, а когато Соснов си замина, го прекратиха.

— Но управлението все пак са го разгонили!

— Това е работа на Вадим Сергеевич — каза прокурорът със задоволство. — Той доведе тук самия министър на Държавната сигурност. Да, хубав ветрец подухна тогава… — След споменаването на ветреца той се закашля, заровен в кърпичката си.

Всъщност прокурорът кратко и ясно ми разказа всичко, което ми трябваше. Групата кагебисти са били съдени за валутни машинации, рекет и шантаж на длъжностни лица, с една дума, за злоупотреба със служебното положение. Никой не свързваше това дело за злоупотреби с убийството на капитан Ратников и семейството му. Благодарих на колегите за предоставената ми информация, сбогувах се и си отидох в хотела.

От стаята си се обадих на своя познат от предишното ми идване майор Демьонок от управлението на МВР и той веднага се сети кой съм.

— Вече ми доложиха за вашето идване — съобщи той. — Но ми казаха, че този път сте по линия на контраразузнаването.

Не седнах да се отчитам пред него за свършената работа, само го попитах дали му е известно нещо за съдбата на лицата, открити от нас в кадровия архив на службите за сигурност. Той си записа всички фамилии и обеща да се обади на следващия ден.

Аня не можа да заспи цяла нощ. Неочакваното заминаване на Нина и отсъствието й без всякакво предупреждение много я безпокоеше. Тя просто не можеше да си намери място, а на сутринта дори реши да не ходи на работа, понеже се надяваше, че Нина може да се обади и да обясни изчезването си. От време на време си въобразяваше някое нещастие и започваше да плаче.