Фридрих Незнански - Кръвно отмъщение

След първите звездни мигове Стукалов бързо провеси нос, започна да обърква показанията си, да се държи нахално и да лъже. От него измъкнаха условното име на ръководителя му, някой си Гризли, според твърденията му бивш сътрудник на девети отдел на КГБ, отделът за лична охрана на видните партийни и държавни дейци. Проверката установи, че същият този Гризли, Григорий Злобин, е бил уволнен от редовете на чекистите още при Чебриков и никога не е заемал важни постове. Самият Злобин не беше намерен, но близките му твърдяха, че не са го виждали от пет години. Във всеки случай той се беше отписал официално от местожителството си още през пролетта на деветдесет и първа година и оттогава се водеше формално един вид бездомен. Грязнов смяташе, че това са кагебистки трикове със замразяване на агенти, но у мен и Меркулов предизвика сериозни съмнения.

По този начин, с настойчивост и упорство, измъкнахме от Стукалов адреса му. Според изказванията му, той не беше московчанин и жилището му било служебно. Оказа се, че едностайният му апартамент е преминал в негово владение от някакво самотно старче, умряло година преди сегашните събития, за което уж се грижел. Тъй като той самият се беше появил в Москва едва преди осем месеца, служейки преди това в астраханския ОМОН, явно не той беше гледал стареца. Така се разкри нова форма за нелегално разпределение на жилищната площ в столицата. Колко още старци са били гледани от хората от „Съда на Народната съвест“, не е известно. Сега по закон жилището принадлежеше на Стукалов и живеещата там госпожица ни представи документи за собственост. Ние (аз и Дроздов) я заплашихме за престиж с конфискация на жилището и имуществото, но не бяхме сигурни, че имаме право на това.

Иначе много от изпятото от Стукалов беше не повече от волна импровизация и свободно тълкуване на разговорите му с Гризли, така че не представляваше интерес за следствието.

— И защо все пак дойде да се предаваш? — недоумявах аз. — Всичките ти стотици бъдещи „стрелци“ са нещо като комунизма в светлото бъдеще. Няма никакви отмъстители, това са само приказки.

— Така си мислите — отвръщаше Стукалов.

— Ти виждал ли си ги? Поне един?

— Слушайте — горещеше се суперзвездата, — да не искате да кажете, че всичките тези Гудимировци, Клементиевци и Кислевски са умрели от преяждане? Достатъчно добре знаете, че са ги убили, значи има отмъстители.

Въпросът, по който действително не отстъпваше на йота, бяха парите. Тук вече не можех да постигна нищо нито с упорство, нито с настойчивост.

— Разберете — съвсем откровено казваше той, — това е основната ми надежда. Ще мине бурята, ще ми свърши присъдата и ще заживея спокойно и честно. Нали това искате, да живея честно?

Оставаше обаче място за сериозно съмнение.

— Слушай, Стукалов — напирах аз. — Мога да броя. Сега в Москва убийството по поръчка струва три до пет хиляди долара. Опукал си четирима, значи запасите ти, ако махнем всички разходи, са максимум петнайсет-двайсет. Тези пари някой банкер ги профуква за седмица в Монте Карло. И за такива пари идваш да се предаваш по член, който предвижда разстрел?

— Самопризнание — започна да изброява той — и съдействие на следствието. Плюс общественото мнение, смея да се надявам. Какъв разстрел, даже петнайсет няма да ми дадат. Най-много десетак. А дотогава малко ли промени могат да настъпят в нашето общество?

— За двайсет хиляди зелени? — продължих да настоявам.

— Кой знае — той не издържа и се изхили, — може би, Александър Борисович, нещо не ви излиза аритметиката.

— Тук — хванах се аз за думата — си прав. С аритметиката може и да съм сбъркал. Ами ако са ти платили не само за убийството, а и за още нещо, а?

Бях се научил да чувствам подследствените и когато очите на Стукалов зашариха след въпроса ми, разбрах, че съм уцелил десетката.

— Я да видим, за какво биха могли да ти платят? — започнах да разсъждавам на глас. — Може би, за да се предадеш със самопризнания, а? Лежи си значи, Алексей, пък ние ще ти шарим.

— Кой плаща сега за това? — криво се усмихна той.

— И аз това си мисля — кимнах аз. — Според моята аритметика би трябвало за това самопризнание да ти шарят повече, отколкото за работата. И кой плаща за това?

— Измисляте си, гражданино следовател — отвърна Стукалов.

— Кой знае — казах аз. — Само че в този вариант трябва да разбереш едно, Стукалов. Може да стане така, че да не успееш да се порадваш на богатството си. Няма да доживееш до щастливите дни на свободата.