Алисън Бренан - Опасна близост

Сутринта ченгетата щяха да обиколят бунгалата, но щяха да получат изненада.

Дъг отново се усмихна, докато допиваше уискито. Планът на Дохърти беше умен и щеше да се осъществи. Нямаше начин Чапман пак да се върне в пандиза. Играта беше на Арън и Дъг участваше, за да се измъкне от ръката на закона, но ако Арън не се върнеше до сутринта, щеше да удари на камък. Той нямаше да го чака.

Тайлър се увери, че всички в хижата са в безопасност. Имаше осемнайсет възрастни и седем деца. Хлапетата бяха в най-добре защитената част на къщата – стаите на Карл Уебър на долния етаж. Нямаше друг външен изход, освен двойната врата към верандата, където стоеше на пост помощник-шерифът Ал Дънкан. Тайлър беше завел там всички цивилни с изключение на семейство Джонстън. Те имаха стая на горния етаж, а студентите също се настаниха горе.

И Джо. Тя отиде в стаята си да се изкъпе и да се преоблече. Тайлър искаше да я последва, но първо трябваше да свърши някои други неща.

Вятър разнасяше сняг около хижата. Той погледна през високите прозорци на голямата стая, но не видя нищо отвъд верандата. Бурята ги пазеше от убийците, защото Чапман и Дохърти трудно щяха да стигнат до хижата, дори ако се бяха скрили в някое бунгало, но и нямаше да видят приближаването на заплахата.

Провери дали всеки вход е охраняван и влезе в кабинета, където Уайът лежеше на походно легло. Наш седеше на стол в ъгъла.

– Не му позволявай да става, а аз ще донеса кафе – каза Наш и излезе.

Тайлър придърпа стола по-близо до брат си. Гърдите на Уайът бяха голи и Наш беше превързал раната. Имаше малко кръв, но петното не се уголемяваше. В стаята беше топло. Радиаторът в ъгъла работеше на максималната степен.

Уайът се опита да се надигне.

– Недей – рече Тайлър, – или ще те завържа.

– Нищо ми няма.

– Имаш куршум в тялото си.

– Наш каза, че Джо и Джейсън са в безопасност.

– Да.

– Глупаво дете – с обич отбеляза Уайът. – Къде му е бил умът?

– Не е разсъждавал, а първо е действал. – Разказа му как Джейсън е намерил Джо и как тя е обезвредила Дохърти.

– Къде е той сега?

– Не знаем. Джо смята, че се е отправил към Научната база, но не можем да отидем там, защото виелицата се засилва. Едва се върнахме.

– Може би ще умре от студ.

– Мечтай си. Не можем да бъдем сигурни в нищо. Погрешно предположихме, че Чапман не е заплаха, тъй като Дохърти е взел само своята снимка от полицейското си досие. Сбъркахме. Убийците са двама. По-опасни са заедно. Надявам се да се скарат за нещо, но не можем да разчитаме на това.

– Радвам се, че Джо и Джейсън са живи и здрави.

– Ти си страхотен чичо.

– Да, и още как. Закарах го в планината по време на най-силната виелица през тази зима.

– Говоря сериозно. Той научи от теб много неща, откакто се преместихме тук. Кара моторна шейна и проследи Дохърти. Разчитал е на инстинктите си, а ти го подготви за това. Мисля, че исках да го запазя дете прекадено дълго.

– Не, Тайлър. Възпитал си го правилно. Джейсън е добро момче благодарение на теб.

– Не мога да приема цялата заслуга. Той не живя с мен няколко години.

– Шарън не беше добър пример.

– Престани, Уайът.

– Трябва да го знаеш, Тайлър. Тя ти изневери и после взе сина ти. И ти ѝ позволи, защото не искаше да го нараниш в грозна битка за родителските права. Единственото добро нещо, което Шарън направи, беше, че се върна, когато се разболя, и улесни нещата за него.

– Шарън е мъртва, Уайът. Всичко това е минало.

– Ти си много по-благороден от мен.

– Защо ми каза, че тук има свободно място за шериф?

– Когато Талбът получи инфаркт ли?

– Да.

– Липсваше ми.

– Престана да идваш в Тексас, когато навърши осемнайсет години и за последен път те видях на погребението на татко.

– Беше забавно – иронично подхвърли Уайът.

Караха се заради Ричард Макбрайд. Тайлър не обичаше баща си, но проявяваше благоприлично уважение. Баща им беше шериф и макар че беше отвратителен в много отношения, си вършеше сериозно работата. Мразеше насилието срещу животни и деца. Може и да беше лош баща в много случаи, но се грижеше за синовете си така, както смяташе за добре. И никога не им беше посягал в изблик на гняв. Пердашеше ги рядко и само когато безспорно заслужаваха. Ричард Макбрайд се гордееше с тях, макар да не го казваше с много думи. Когато баща им почина, Тайлър намери албуми с изрезки от вестници за себе си и Уайът – постиженията им в спорта, военните отличия на Тайлър, статията, която написаха за него в "Далас Морнинг Стар", когато беше освободен от военна служба с почести, и други неща. Както и за Уайът. Въпреки че Уайът живееше на хиляди километри и рядко идваше у дома, Ричард Макбрайд бе следил живота му.