Нора Робъртс: Опасна тайна

Бар Харбър, щата Мейн

12 юни 1912 г.

Видях го на скалите. Стоеше и гледаше „Залива на Французина“. Беше висок, млад и мургав. Дори от разстоянието, на което бях, с малкия Итън на ръце, можех да различа мъжествения силует на раменете му. Държеше четката като сабя, а палитрата като щит. Сякаш се дуелираше с платното, а не рисуваше. Беше така съсредоточен, така дълбоко потънал в усамотението си, а движенията му така резки и яростни, та човек би помислил, че животът му зависеше от това, което вършеше.

А може би беше точно така.

Мина ми през ума, че е странен, дори забавен. Моята представа за художниците винаги е била като за чувствителни, нежни души, които виждат нещата по начин, по който ние, обикновените смъртни, не можем, и страдат в опитите си да ни ги представят.

Обаче знаех, още преди да се обърне и да ме погледне, че едва ли ще видя нежно лице.

Сякаш беше свое собствено произведение. Небрежен скулптор бе изваял от голям къс дърво високо чело, дълбоки, тъмни, хлътнали очи, прав нос и чувствена уста. Дори косата му изглеждаше като издялана от абаносово дърво.

Как само ме гледаше! И сега чувствам по шията ми да плъзва гореща вълна, а ръцете ми да се изпотяват. В косите му имаше вятър. Солен и влажен морски вятър, който развяваше ризата му, цялата оплескана с боя. Върху фона на скалите и небето зад него той изглеждаше много горд, много независим. Сякаш беше собственик на това късче земя, а аз неканена пришълка.

Стоеше мълчаливо и това мълчание сякаш щеше да продължава вечно. Очите му бяха така настойчиви, така искащи, че устата ми пресъхна. Изведнъж малкият Итън започна да бърбори и задърпа ръката ми.

Сърдитият блясък в очите му омекна. Той се усмихна. Знаех, че в такива моменти сърцето не спира… И все пак…

Започнах да бръщолевя нещо, да се извинявам за това, че съм нарушила усамотението му, като в същото време взех на ръце Итън, преди да се е затичал към скалите и паднал.

Непознатият произнесе властно:

— Стойте така!

Грабна молив и лист хартия и започна да ни рисува. А аз стоях неподвижна и тръпнеща, без сама да зная защо. Итън се усмихваше, сякаш бе хипнотизиран от мъжа, както и аз самата. Усещах слънцето зад гърба си и вятърът по лицето си, можех да доловя мириса на море и диви рози.

— Косата ви трябва да е пусната — каза той, като остави молива и пристъпи към мен. — Залезът, който рисувам, не е драматичен, а по-скоро романтичен. — Протегна ръка и погали Итън по главичката. — Имате еднаква коса с брат си.

— Със сина ми — Защо гласът ми е толкова, крехък, сякаш ще се счупи? — Това е синът ми. Аз съм госпожа Фъргюс Калхун — обясних, а той не сваляше очи от мен.

— А, от обитателите на Замъка — погледна зад мен, към кулите и бойниците на лятната ни къща, които се извисяваха над скалите. — Възхищавам се на дома ви, госпожо Калхун.

Преди да успея да кажа нещо, Итън се изтръгна от мен със смях, а мъжът го грабна в прегръдките си. Стоях и ги гледах. Непознатият държеше сина ми в ръце и го подхвърляше.

— Чудесно момче.

— И много палаво. Реших да го изведа на разходка, за да може бавачката му да си почине малко. Тя има много по-малко грижи с другите ми две деца заедно, отколкото с него.

— Вие имате и други деца?

— Да. Момиче, което е с една година по-голямо от Итън, и бебе. Вчера пристигнахме. А вие на острова ли живеете?

— Засега. Ще ми позирате ли, госпожо Калхун?

Цялата пламнах. Но почувствах как заедно с объркването в мен се прокрадва дълбоко задоволство. И някаква смътна, неопределена мечта.

Разбира се, давах си сметка за непривичното предложение и за характера на Фъргюс. Затова отказах. Надявам се, учтиво. Той не настоя. Срамувам се да призная, че изпитах съжаление. Когато обратно взех Итън от него, очите му бяха впити в моите. Едно дълбоко, пронизващо сиво, сякаш виждаше нещо повече от лицето ми. Може би нещо, което никой друг не можеше да види. Каза ми довиждане. Аз се сбогувах и тръгнах с детето към Замъка. Към моя дом и моите задължения.

Бях сигурна, че ако се обърна, ще видя как гледа след мен. Сърцето ми биеше лудо.

Бар Харбър

1991

Трентън Сейнт Джеймс беше в лошо настроение. Той бе от хората, които очакват вратите да се отварят пред тях, когато почукат, и телефоните да отговарят, когато позвънят. Това, което не очакваше и което го вбеси, бе да му се счупи колата на петнайсетина километра от мястото, за където бе тръгнал по това тясно двупосочно шосе. Добре поне, че телефонът в колата бе наред и успя да повика най-близката пътна помощ. Не му харесваше много и мисълта, че ще трябва да пътува в колата на пътна помощ до Бар Харбър.