Нора Робъртс: Публични тайни

Лос Анджелис, 1990

Удари спирачка и колата се блъсна в бордюра. Радиото продължаваше да гърми. Притисна устата си с ръка, за да удържи истеричния смях. Спомен от миналото, беше казал дисководещият. Спомен от нейното минало. Рокът на „Девъстейшън“ продължаваше.

Умът й машинално регистрираше всичко: спирането на колата, изваждането на ключа, отварянето на вратата. Поради превалялия дъжд и високите температури от настилката спираловидно се издигаше пара. Огледа се ужасена наоколо и изтича.

Тъмнина. Почти беше забравила за съществата, които удряха в тъмното.

Шумът се засили с отварянето на входната врата. Флуоресцентното осветление я заслепяваше. Ужасена, продължи да тича. Отчаяно се надяваше някой да я изслуша.

Сърцето й биеше до пръсване, докато тичаше по коридора. Звъняха десетки телефони; смесваха се оплаквания, викове, въпроси, някой ругаеше. Видя вратата с надпис „Отдел «Убийства»“ и се разрида.

Отдръпнал се назад от бюрото, с крак върху скъсана попивателна хартия, с телефонна слушалка, притисната между рамото и ухото, той се канеше да отпие от чашата с кафе.

— Моля те, помогни ми — каза тя и рухна върху стола срещу него — Някой се опитва да ме убие.

Лондон, 1967

Ема беше почти тригодишна, когато видя за пръв път баща си. Знаеше как изглежда, защото майка й грижливо изрязваше от вестници и лъскави списания негови снимки и ги окачваше върху всяка свободна повърхност в тесния им тристаен апартамент. Джейн Палмър обичаше да показва на дъщеря си снимките, залепени по сетните и седнала на някой от вехтите мебели, да й разказва за прекрасния си любовен роман с Брайън Макавой — солист на прочутата рокгрупа „Девъстейшън“. Колкото повече пиеше Джейн, толкова по-прекрасна ставаше тази любов. Разказите на майката бяха твърде непонятни за Ема. Знаеше, че мъжът от снимките беше важна личност, защото заедно със състава си беше свирил пред кралицата. Научила се бе да разпознава гласа му по радиото или когато майка й пуснеше някоя от плочите му. Обичаше гласа му и онова, което щеше да научи по-късно, че е неговият лек ирландски акцент.

Много от съседите цъкаха съжалително над бедното малко момиченце при тази майка с лош характер и подчертана склонност към джина. От време на време чуваха кресливите й ругатни и риданията на Ема. Жените мълчаливо разменяха многозначителни погледи, докато тупаха килимите или простираха прането.

Така се споглеждаха и поклащаха глави и през хубавото лято на 1967, докато слушаха виковете на малкото момиченце през отворените прозорци на апартамента. Според повечето от тях младата Джейн Палмър не заслужаваше такова сладко дете. Разбира се, това споделяха само помежду си. Никой от тази част на Лондон не би и помислил да отнесе въпроса до съответните власти.

Разбира се, Ема не можеше да разбере думи като „алкохолизъм“ или „душевно заболяване“, но на три години вече бе експерт по настроенията на майка си. Тя познаваше дните, в които майка й се смееше и я прегръщаше, и дните, когато й се караше и я биеше. Но нажежеше ли се атмосферата в апартамента, детето вземаше черното си плюшено куче Чарли, пропълзяваше в шкафчето под кухненската мивка и там, на тъмно и влажно, чакаше да премине гнева на майка й. Не всеки път обаче беше достатъчно бърза, за да се спаси.

— Стой мирно, Ема! — Джейн с ожесточение разресваше светлорусата й коса и едва се сдържаше да не обърне четката и да напердаши дъщеря си. Но днес не трябваше да изпуска нервите си, днес — не. — Днес трябва да бъдеш хубава. Искаш да си хубава, нали?

Никак не държеше да е хубава, защото четката нараняваше кожата на главата й, а новата розова рокля дращеше от колосването. Тя продължи да се върти на стола, докато майка й се опитваше да завърже с панделка развяващите се къдрици.

— Казах да стоиш мирно! — Ема извика, когато Джейн заби пръсти във врата й. — Никой не обича мръсните лоши момичета. — След две дълбоки вдишвания тя отпусна ръката си. Не искаше детето да има белези. Пък и нали я обичаше. А белезите нямаше да се харесат на Брайън, ако ги забележеше.

Издърпа Ема от стола и я хвана здраво за рамото.

— Престани да се цупиш, момичето ми. — Но от резултата беше доволна. С нежните руси къдрици и големите сини очи Ема изглеждаше като малка принцеса. — Погледни се. — Този път ръцете на Джейн нежно обръщаха детето към огледалото. — Нали си хубава?