Алисън Бренан - Опасна близост

– Само предложих.

– Убий жената и се върни там, където те оставих вчера. Не излизай. Шерифът е изпратил по факса снимката от полицейското ти досиета.

Дъг престана да бърше и гневно се втренчи в него.

– Ами твоята?

– Машината се задръсти. Помогнах да я изчистят и изтрих паметта – с лекота излъга Арън, – Но твоята страница вече беше излязла. Всички знаят как изглеждаш.

– Не мога да повярвам! Ти каза, че сме сами тук, насред дивата пустош, и никой няма да ни търси, но ченгетата знаят къде сме? Как са разбрали, по дяволите? Кой им е казал? Кой ни е видял?

И Арън си задаваше същите въпроси. Поклати глава.

– Може би служителката в бензиностанцията, откъдето купих картата.

– Това е глупаво – отсече Чапман. – Защо ще те помни? Знаеш колко много хора влизат в бензиностанциите и купуват карти.

– Харесвате ли Джоана Сътън? – попита тя, когато видя, че Арън купи любовен роман,

– Да – отвърна той.

– Аз също. Прочитам ги веднага щом ги публикуват.

– Може би не си се погрижил за О'Брайън – предположи Дъг.

– Мъртъв е.

Всъщност О'Брайън не беше мъртъв, когато Арън го остави в канавката. Кървеше от корема. Никой не можеше да оцелее от такава рана без медицинска помощ. Едва ли го бяха открили на онова затънтено място. Само след няколко часа валеше толкова силно, че сигурно бе умрял от студ, ако първо кръвта му не беше изтекла.

Не беше необходимо да казва това на Чапман.

– Няма друг начин. Направи го.

Навън се чу шум от моторна шейна. Арън скочи, разтвори леко завесите и надзърна. Джоана току-що бе запалила моторната шейна и гледаше към бунгалото.,Дръпни се. Стой далеч."

– Трябва да тръгвам. Направи, каквото ти казах, Дъг.

– Или какво? Ще ме убиеш като О'Брайън? – Чапман бе сложил ръка на пистолета си.

Арън погледна Вики Троцки. Почти му стана мъчно за нея. Тя не си го беше търсила за разлика от някои други жени.

– Убий я, преди да излезеш. Тя може да разпознае и теб, и мен.

Вики се опита да изпищи и да се развърже. Арън се обърна и отключи вратата.

– Ако нещо се обърка, мъртъв си, Дъг.

– Я виж ти. Много ме уплаши – рече Чапман, но думите му не прозвучаха предизвикателно. Знаеше, че Арън говори сериозно. – Добре. Но имам цял ден, нали?

– Ще се погрижа довечера никой да не идва тук. Напусни утре сутринта преди седем.

– Ще имам предостатъчно време да се забавлявам още.

Жената изхленчи и се помъчи да се развърже. Риболовното влакно се впи още по-надълбоко в китките ѝ.

– Ако продължаваш така, сама ще се убиеш – каза ѝ Арън и после се обърна към Дъг: – Нея карай да страда.

Джо остави на Брайън и Мари закуска, прясна вода и кафе. Каза им за избягалите затворници, но не описа положението в по-мрачни тонове, отколкото беше. Уведоми ги, че трима бегълци може би са в Долината и е възможно да си проправят път до хижата, но предположенията са много, а фактите малко.

– Бъдете внимателни. Имате флакон със спрей против мечки, който спира човек толкова лесно, колкото четириног хищник.

Остави ги и слезе по склона, но не видя Джон. Не забелязваше бунгалото на семейство Троцки в мъглата и се спусна по мекия сняг. Ако утрото беше ясно, щеше да бъде страхотно за пързаляне със ски. Обичаше да се разхожда след снежна виелица, да прекосява Долината и да отива при семейство Уъртингтън само за да поздрави най-близките си съседи, които се намираха на двайсет и пет километра.

Върна се на главната пътека, но Джон още го нямаше. Запали моторната шейна и се приготви да се насочи към бунгалото на Троцки, когато Джон Милър излезе оттам и затвори вратата.

– Всичко наред ли е? – извика Джо.

– Да – отвърна той и се качи в другата моторна шейна. – Готова ли си?

– Трябва да им се обадя. – Тя протегна ръка да изключи мотора.

– Не е нужно. Заварих ги да спят, така да се каже. – Джон се изчерви и наведе глава.

Джо се засмя, смутена заради него.

– Младоженци. Ще се отбия при тях по-късно.

Нещо я измъчваше, но не знаеше какво. Тя поклати глава и се понесе обратно към хижата.

Натовариха екипировка и влязоха в сервизното помещение. Джо се чувстваше чудесно, фактът, че ще бъде сред природата, я ободряваше.

– Гладна ли си? – попита дядо ѝ.

– Умирам от глад, но трябва да хапнем набързо и да потегляме. Искам да пресрещна Уайът, колкото е възможно по-скоро.

– Имението ви е фантастично, господин Уебър – отбеляза Джон.

– Благодаря, синко. С моята Джоана го създадохме почти от нищо.