Алисън Бренан - Опасна близост

– Не знаем къде са. Може да се в Монтана, Айдахо или Уайоминг. Възможно е да са стигнали дори до Канада и би било умно да го направят, като се има предвид лошото време. Пък и имаме снимките им, и знаем кого търсим.

– Да. – Портър се обърна и Джо видя, че в колана му отзад е затъкнат пистолет.

– Портър...

Той мразеше оръжията. Беше служил два пъти във Виетнам и бе станал наркоман и алкохолик. Просеше и така се бе запознал с Карл Уебър в Боузмън преди трийсет години. Карл беше дошъл да чете лекции в университета за една седмица и когато се върна, доведе Портър.

Тогава Джо беше седем-осемгодишна и си спомняше, че той беше едър, чернокож и много тъжен.

А сега беше член на семейството. Не можеше да си представи живота си без него. Не знаеше всичко за него, преди Портър да се премести в Долината и да стане дясната ръка на дядо ѝ, но беше разбрала, че ненавижда оръжията и че когато излиза, носи само спрей против мечки.

Тя докосна ръката му.

– Всичко ще бъде наред, Портър.

– Ще се чувствам по-добре, ако не си сама. Аз ще дойда, ако не искаш непознат.

Тя поклати глава. От няколко години Портър имаше проблеми със сърцето и взимаше лекарства, и затова не желаеше да го претоварва.

– Ще взема Джон.

– Благодаря. Ще ми олекне, когато шерифът пристигне.

"И на мен" – помисли си тя.

Десет минути по-късно тя си сложи скиорския екип и любимите си ботуши. Не изгаряше от желание да вземе Джон Мюгър, но не искаше Портър да се тревожи. Милър стоеше на верандата и гледаше в далечината, към мястото, където се виждаше езерото Ъпър Ред Рок, ако видимостта беше добра. Сега обаче всичко беше сиво.

– Готов ли си? – попита Джо, като се престори на весела, и го поведе към бараката, където държаха моторните шейни. Небето беше мрачно и температурата беше минус седем градуса, но не валеше и видимостта беше прилична. – Карал ли си моторна шейна?

– Много отдавна– отвърна той и тя оцени искреността му.

– Като карането на велосипед е. – Обясни му набързо за какво служат контролните уреди.

– Да, спомням си. Всичките ли бунгала ще обиколиш? – попита Джон, когато потеглиха. Нямаше проблеми с управлението на шейната.

– Не, само двете, в които има гости. Вчера сутринта им предложих да се преместят в хижата, но те предпочетоха усамотението. Във всяко бунгало има печка с дърва, храна и газов котлон. Не са свързани с генератора, но имаме много газени лампи.

Младоженците се намираха на двеста метра право на запад от хижата. Бунгалото им беше най-хубавото в имота и имаше фантастична гледка към Долината и малка, уединена веранда. Двамата студенти бяха на стотина метра над тях – лесно достъпни по добре отъпканата пътека, но по-трудно достижими през зимата.

– Хайде да се разделим – предложи Джо. Беше започнал да прехвърча сняг и времето бързо можеше да се влоши. Надяваше се, че ще завали чак следобед и искаше да тръгне колкото е възможно по-скоро, за да се срещне със скаутите. – Аз ще отида в онова бунгало. – Посочи това, в което бяха студентите. – Ти отиди при семейство Троцки, Грег и Вики. Дай им кошницата, попитай ги дали се нуждаят от нещо и провери дали имат достатъчно дърва.

Мъжът се колебаеше.

– Може да отидем заедно – добави тя, – само че времето отново се променя и не знам дали няма да се развали, Преди да се върнем.

– Къде отиваш?

– Виждаш ли бунгалото там горе? – Джо посочи към трудно забелязващото се бунгало сред дърветата. – Там са настанени двама студенти от Мичиганския университет. Миналата седмица дойдоха да работят върху научния си доклад по биология на дивата природа. Смятам да отида пеша, но ти можеш да караш моторната шейна до бунгалото на Троцки. Движи се покрай редицата маркирани дървета и ще го намериш.

– Добре. Благодаря, Джоана.

Арън насочи шейната към бунгалото. Грег и Вики Троцки. Хвърли поглед през рамо и видя, че Джоана се плъзга със снегоходките.

Не беше сигурен в кое бунгало е Дъг, но определено не беше заето и като че ли се намираше много по-нататък. Арън прочете брошурата, оставена в стаята му, и знаеше, че в имението има седем? Бунгала.

НО ако грешеше? Не можеше да рискува. Ослушваше се внимателно, докато Джоана се катереше нагоре по склона към бунгалото на студентите. Беше сигурен, че Дъг не е там, защото мястото беше твърде гористо и стръмно.

Ако Чапман ѝ стореше нещо, Арън трябваше да го убие. А не искаше да убива никого. Прибягваше до убийство само когато нямаше друг избор. И вината Не беше негова, когато се наложеше да убива.