Алисън Бренан - Опасна близост

Ханс дълго мълча.

– Имаш чувството, че му дължиш живота си. Знаеш, че е убиец.

Мич кимна.

– Защо излъга? Мен, Мег и всички, с които работиш?

– Не искам да го убият. Мога да го убедя да се предаде.

– Избягал е от специалните части в обезопасена сграда. Няма да се предаде.

– Мисля, че търси нещо.

– Всичко ли ми казваш?

– Всичко, което знам – отвърна Мич, но си помисли: "Не съвсем."

– Мег е бясна.

– Знам. – От два дни не отговаряше на обажданията ѝ. – Съжалявам, че те въвлякох в това.

Ханс седна на ръба на масата.

– Ако не харесвах теб и Мег толкова много, сега нямаше да съм тук. Това обаче не променя факта, че си нарушил протокола и може да бъдеш временно отстранен или уволнен. – Вдигна ръка, преди Мич да успее да каже нещо. – Ще говоря с Мег, но само ако се върнеш в Сакраменто.

– Но...

– Никакво "но". О'Брайън не е с Чапман и Дохърти. И двамата го знаем. Съдейки по думите, анонимният информатор трябва да е бил О'Брайън. Бих отбелязал, че този човек има девет живота.

– Няма да те оставя сам тук.

– Оперативният отдел в Хелена ще осигури подкрепления, а шерифът Макбрайд е стабилен човек. Снощи го проучих. Може да се разчита на него, че ще удържи положението.

– Няма начин подкрепленията от Хелена да пристигнат тук за двайсет минути, преди да тръгнеш.

– Но ще дойдат скоро. Обещах на Мег, че ще бъдеш в първия самолет за Сакраменто.

– В това лошо време?

Ханс сви рамене.

– Е, следващият самолет може да излети след два дни. Постарай се да бъдеш полезен и да ни помогнеш да намерим бегълците.

– Благодаря, Ханс. – Мич изпита облекчение и понечи да отвори вратата.

Виго я затвори и се втренчи в него.

– Не бързай да ми благодариш, Мич. Ти измами доверието ми и няма да го забравя скоро.

Арън слезе на долния етаж рано, докато всички, с изключение на Портър Уд, спяха. Предишния ден Портър го беше разтревожил. Начинът, по който старият чернокож го погледна във фоайето, задейства предупредителен сигнал.

Десетина минути по-късно Арън научи, че Портър Уд се отнася подозрително с всички. Когато обаче му предложи да помогне със закуската, старецът му връчи касапски нож и му каза да нареже купчина картофи.

– Идваш отдалеч, Джон. Чак от Лос Анджелис.

– Да.

– Какво те води тук?

Арън не отговори веднага, сякаш се замисли, въпреки че вече беше съчинил обяснение.

– Трябва да взема важно решение.

– Промяна в живота?

– Да.

– Тук е хубаво място за размисъл. Понякога идваме да размишляваме и така и не си тръгваме.

– Откога живееш тук?

Портър отпи от кафето си.

– Трийсетина години.

– Много е тихо.

Това беше първото, което Арън забеляза, когато се събуди рано сутринта. Мъртвешка тишина. Половината нощ духа вятър, но сега беше спокойно. Някои биха го нарекли покой.

Покоят го изнервяше.

– Така е – съгласи се Портър.

– И размишляваш от трийсет години?

Портър се засмя. Гърленият звук накара Арън да си помисли, че чернокожият не се смее често.

– Когато престанем да размишляваме, умираме, млади човече. Но навремето разсъждавах сериозно. Сега мисля за по-малко злини, отколкото в миналото. Например колко време ще ти отнеме да нарежеш един килограм картофи.

Арън се залови за работа, леко обезпокоен, че Портър го преценява, но с желание да му угоди, което не разбираше.

Бегло си спомняше баща си. Майка му го наричаше копеле и се местеха толкова често, че той не виждаше баща си месеци наред. Дори когато отидеше при дядо си и баба си, баща му невинаги го посещаваше.

Не го беше искал. Така каза Джинджър Дохърти.

В живота на Арън имаше няколко мъже и никой не се беше задържал повече от няколко месеца. Дядо му от бащина страна беше неприятен човек и Арън не можеше да му се довери, нито да поиска съвет. И за последен път видя Джозеф Досън, когато беше на шест-седем години.

– Не го води повече тук. – Дядо се втренчи гневно в майката на Арън. – Няма да ти позволя да накараш Лоти да преживее всичко отново. Плаче по няколко седмици, след като вземеш момчето.

– Той ти е внук. Твоята плът и кръв – отвърна майка му.

Никой не знаеше, че Арън подслушва. Умееше да се крие. Хората не го забелязваха дори когато не се криеше.

– Казах ти, че ще го вземем, ако престанеш да идваш.

– Няма да ви дам сина си!

– Но бързо би го продала, нали?

Баба Лоти влезе в стаята. Очите ѝ бяха насълзени.

– Джинджър, обичам Арън. Моля те, нека остане при нас. Ние ще се грижим за него. Ще му дадем хубав, стабилен дом.