Алисън Бренан - Опасна близост

Когато беше с Тайлър, забравяше за Кен. И това понякога я плашеше, защото не искаше да го забравя. В същото време знаеше, че трябва да даде покой на Кен, ако иска да има бъдеще с друг мъж. С Тайлър. Ако обаче забравеше покойния си съпруг, какво щеше да означава това за Тими? Не можеше да го направи. Тя сдържа риданието си. Днес беше годишнина от онзи ужасен ден и нямаше да заспи.

Слезе на долния етаж. Чехлите ѝ шляпаха по дъсчения под. Дядо ѝ беше запалил лампите на стената, в случай че някой гост излезете от стаята си през нощта, но за да пести газ, ги беше изгасил през една и в коридора имаше тъмни и светли петна. Не чу нищо и се запита дали е престанало да вали. Надникна през високите прозорци и нидя, че снегът продължава да се сипе и е покрил верандата, земята и Долината. Бурният вятър беше утихнал и снегът изглеждаше измамно тих и спокоен, докато пада– ще от небето.

Нямаше виелица, а само безшумен поток от бели, почти синкави снежинки на странната, отразена светлина на лампата, която дядо ѝ беше сложил на външната стена на хижата.

Връщането у дома я беше излекувало. Ако беше останала в Калифорния, щеше да бъде сама. Долината, хижата, семейството и приятелите ѝ помогнаха. Кен винагищеше да ѝ липсва. Щеше да тъгува за сина си, но щеше да оцелее. Съзнаваше го и мисълта за предстоящия ден и онова, което щеше да ѝ донесе, я успокои.

– Винаги ще те обичам, Кени – промълви тя.

Навън се чу виене на вълк. Звукът се разнесе в долината. Джо не можа да прецени дали животното е наблизо или далеч. Воят беше последван от още един и после от друг, сякаш първият вълк бе повел хор. Това беше странно, но не и нечувано. Вероятно в нощта бродеше по-голям хищник. Повечето мечки гризли спяха зимен сън, но понякога хората виждаха по някоя през зимата. Лосовете бяха най-големият проблем през цялата година.

Отново настъпи тишина.

Джо се насочи към кухнята. Движеше се по инстинкт в сумрака. Отвори бюфета, където Портър Уд държеше превъзходния си шоколадов кейк. Устата ѝ се напълни със слюнка при мисълта за сладкиша.

Беше останала само една трета. Когато го беше прибрала, беше наполовина.

– Лия – измърмори Джо. Не можеше да се сърди на племенницата си, че обича сладки неща. Двете често се срещаха в кухнята късно нощем и това бяха едни от най-хубавите ѝ спомени напоследък. Лия ѝ беше помогнала да се съвземе много повече от всеки друг, защото съществуваше на този свят.

Тя извади кейка и се обърна към масата.

– Здравей, Джоана.

Чинията падна от ръцете ѝ, удари се в дъсчения под и трясъкът на счупеното стъкло заглуши писъка ѝ.

Тя протегна ръка назад, докосна стената и запали лампата.

Джон Милър.

– Съжалявам.

Изглеждаше притеснен, коленичи и започна да събира парчетата кейк и стъклата.

– Остави на мен – рече тя и коленичи до него.

– Не исках да те стресна. Не можах да заспя.

– Няма нищо. – Джо рядко срещаше гости нощем. Прсз последните четири години, откакто се беше върнала, ѝ се беше случило само два-три пъти.

Ръката му докосна нейната и тя за миг си помисли, че не е случайно.

"Не ставай смешна." Милър я стресна и Джо беше нервна.

Двамата мълчаливо почистиха и тя се приближи до хладилника.

– Да ти дам ли нещо?

– Не искам да те притеснявам. Съжалявам за кейка.

– Всичко е наред. Бедрата ми ще ти благодарят, че няма да напълнеят – опита се да омаловажи случилото с шега, но начинът, по който той я погледна, я накара да се почувства... насилена. Очите му сякаш бяха рентгени.

"Гледаш прекадено много телевизия с Лия."

Или по-скоро опасенията на Тайлър се бяха промъкнали в подсъзнанието ѝ. Джон Милър изглеждаше безобиден и се държеше безобидно, но в него имаше нещо малко... отблъскващо. Не можеше да определи точно какво. Може би беше само плод на въображението ѝ. Надяваше се, че Тайлър скоро ще изпрати снимките и тя ще се успокои.

– Чай, ако нямаш нищо против.

Джо имаше нещо против. Искаше да се върне в стаята си с чаша студено мляко, но чаят щеше да ѝ помогне да заспи. Обаче не желаеше компания.

Разбира се, не спомена нищо за чувствата си, докато слагаше чайника на печката. Джон Милър беше гост, а тя беше израснала в дом, който се гордееше с гостоприемството си. Донесе чаши и чинийки. Баба ѝ обичаше чай и въпреки че Джо предпочиташе кафе, чаят винаги я успокояваше.

Нямаше намерение обаче да го пие с Джон Милър в кухнята. В това имаше някакво странно, почти интимно усещане, което я обезпокои без определена причина. Не че в госта имаше нещо лошо. Той беше приятен на вид, с къса кестенява коса и големи кафяви очи. И малко скован. Да, това беше думата. Сякаш гледаше навсякъде, а не само там, където погледът му беше съсредоточен.