Алисън Бренан - Опасна близост

– Ела, Лия – каза Линк. – Тръгваме.

– Не, татко. – По лицето ѝ се стичаха сълзи.

– Остави я на мира – изкрещя Трикси. – Вземи мен и я остави!

– Мамо!

– Тихо, Лия. Всичко е наред. Остани при леля Джо.

– Проклетата кучка ме изпрати в затвора! Лия, майка ти ме изпрати в затвора само защото исках да те виждам от време на време.

– Ти удряше мама.

– Това е лъжа. Не съм правил такова нещо.

– Ти нарани Тими. Защо, татко?

Линк погледна момчето и изражението му се промени. Джо видя объркването и несигурността му.

– Линк, ти не искаш да нараниш никого. Особено Тим U Лия. Върви си. Няма да се обадим на ченгетата. Обещавам. Трябва само да закарам Тим в болницата. Моля те, върви си.

– Няма да си тръгна без съпругата и дъщеря си.

Джо погледна Трикси. Съпруга? Не ѝ беше казала, че се е омъжила за него. Дали това беше поредната смахната идея на Линк?

– Вземи само мен, Линк – рече Трикси. – Хайде. Обещавам, че всичко ще бъде като преди. Моля те, остави Лия.

– Ние сме семейство.

– Ней причинявай болка! – извика Трикси.

– Никога не бих при чинил болка на дъщеря си. Как можа да си го помислиш?

Барне блъсна на пода Трикси и насочи пистолета към пея.

Лия изпищя и той трепна. Колебанието спаси живота на Трикси. Куршумът улучи крака ѝ, а не гърдите.

Страничната врата се отвори. Кен застана на прага и веднага разбра какво става. Трикси лежеше окървавена на пода и кръвта ѝ изтичаше. Джо беше коленичила до изпадналия в безсъзнание Тим. Ръцете ѝ бяха изцапани с кръвта му.

Кен се нахвърли върху Линк и двамата паднаха на земята. Кен заби юмрук в лицето му, а с другата си ръка го сграбчи за китката и изби пистолета.

Едрият, силен Линк удари Кен в лицето.

– Нямам проблем с теб, Сътън. Искам си дъщерята.

Кен изохка и отново се опита да се пребори с него.

– Бягай, Лия – прошепна Джо, докато мъжете се биеха. – Иди в съседите.

– Лельо...

– Веднага.

Лия изтича през отворената странична врата. Джо въздъхна, с облекчение извади мобилния телефон зад гърба си, набра 911, натисна бутона за повикване и плъзна телефона в ъгъла на бюфета.

След това застана пред Тим. Трикси беше допълзяла до отсрещната страна на кухнята и бе оставила кървава следа.

Пъшкането на мъжете привлече вниманието на Джо. Огледа се за някакво оръжие, но не видя нищо. Дори да успееше да се добере до другия край на кухнята, ножовете бяха в чекмеджето, пък и не можеше да остави Тим незащитен.

Линк стисна пистолета и стреля. Куршумът прелетя на сантиметри от главата на Кен.

Джо не искаше да оставя Тим, но съпругът ѝ беше в беда. Линк беше върху него и го душеше. Кен сграбчи ръката му и се опита да се освободи.

Джо скочи и бутна стол пред Тим в усилие да го предпази. Хвърли се върху гърба на Линк и започна да дере главата му. Надяваше се да даде на Кен глътка въздух и на полицаите време да пристигнат.

Не се помъчи отново да вразуми Линк, защото осъзна, че няма смисъл.

Той изкрещя и я отхвърли от гърба си като див звяр. Джо падна на плочите и за миг беше зашеметена.

Кен обаче беше свободен. Той се възползва от възможността и удари главата на Линк в пода.

Барне се надигна. Ръката му, която държеше пистолета, беше между двамата. Кен я хвана и в секундата преди първия изстрел Джо разбра, че съпругът ѝ ще умре.

Разнесоха се три изстрела в бърза последователност. Джо видя изражението на Кен.

Линк го блъсна. Изглеждаше стъписан.

– Къде е Лия?

В далечината се чуха полицейски сирени. Джо не видя кога Барне е избягал. Коленичи до Кен, разрида се и сложи главата му в скута си.

– Кени, обичам те. Моля те, дръж се.

Гърдите му бяха облени в кръв. Устата му се отваряше и затваряше, но не можеше да каже нищо. Не можеше да диша. По-късно Джо научи, че куршумите са пронизали белите му дробове.

Той се втренчи в нея, докато тя гледаше как животът в очите му угасва.

Джо не можа да заспи дори след ваната. Минаваше един след полунощ, когато реши, че горещият чай и шоколадът са единственият изход от безсънието ѝ.

Намъкна стар сив анцуг и тениска с дълги ръкави, която бе виждала и по-хубави дни. Беше на Кен от Мичиганския университет. Не беше запазила всичките му дрехи, но някои от любимите му фланелки я утешаваха, особено през първата година след убийството му. Сега вече не мислеше за това и ги обличаше по навик и може би за късмет, когато пишеше, за да не я напусне вдъхновението.

Запита се дали тези няколко физически връзки с Кен не ѝ позволяваха да се сбогува с него. Достатъчно ли бяха четири години? Малко ли бяха или много? Не знаеше. Още не беше готова да се раздели с Кен. Поне така мислеше.