Алисън Бренан - Опасна близост

Тогава Дъг я удари за пръв път. Таня, да, защото кучката го заслужаваше. Шантал не. Хубавата Шантал. Неговата Шантал.

– Извинявай. Не исках...

Тя отвори уста и той разбра, че ще изкрещи. Запуши устата ѝ. Нямаше намерение да я души. Но пръстите му стиснаха врата ѝ, очите ѝ се изцъклиха и от устата ѝ не излезе звук...

И Шантал умря. Прекалено бързо и лесно. Дъг не искаше да я убива.

Обичаше я.

Но кучката щеше да го остави.

Той удари с юмрук по картината на стената. Ръката му я проби.

– По дяволите! – изруга Чапман, хвана ръката си и я разтърси. Нямаше нищо счупено.

Не можеше повече да стои в бунгалото. Щеше да се побърка. Продължаваше обаче да вали сняг и вятърът го навяваше около бунгалата. Можеше да го затрупа жив.

Дъг започна да се поти. Не можеше да си позволи да бъде заровен под снега. Кой щеше да го намери? Ами, ако храната и водата му свършеха, преди Арън да се върне? Или изобщо не се върнеше? Ами, ако смяташе да го убие като О'Брайън? Ако планът му беше такъв от самото начало? Да го остави да изгние там?

По дяволите.

Проклет да бъде Арън Дохърти. Дъг щеше да отиде в хижата и да поеме нещата в свои ръце. Да вземе момичето за Арън и да убие всички други. С изключение на един-двама заложници. Щеше да остави живи жените. Той се ухили. Да, можеше да се позабавлява.

Времето беше лошо и щяха да минат няколко дни и дори седмици, докато някой се появеше. Можеха да вземат храна, да се наситят на жените и избягат, преди да ги намерят. Имаха предостатъчно време.

Не можеше обаче да го направи, заврян в едностайното бунгало, само два пъти по-голямо от затворническата му килия.

Той отпи голяма глътка уиски и почувства, че планът му е страхотен. И ако Арън Дохърти имаше нещо против, можеше да върви по дяволите. Дъг с удоволствие щеше да го изпрати там.

Той облече всичките си дрехи и якето, което О'Брайън беше оставил в камионетката, след като Арън изхвърли трупа му, и затъкна пистолета в колана си, а после намери остър нож в чекмеджето.

Предпочиташе ножовете пред огнестрелните оръжия.

А най-вече предпочиташе ръцете си.

Не обичаше да чака. Винаги действаше пръв, защото беше нетърпелив. И това беше една от причините, поради които го заловиха, осъдиха и хвърлиха в затвора.

Но ако го хванеха сега, щяха да бъдат шайка тъпи селяндури и Дъг щеше да ги очисти.

Убиването беше лесно. Особено след като вече имаше опит.

Не можеше да стои нито минута повече в бунгалото.

Той облече якето, нахлузи ботушите, завърза снегоходките, които откри в килера, и излезе от бунгалото. Почти веднага съжали за решението си. Валеше обилен сняг. Вятърът го навяваше и мигновено заличаваше следите му. Беше преценил погрешно къде се намира хижата. За щастие вятърът вееше в гръб и му помагаше да върви. Сигурно скоро щеше да попадне на нещо.

Не виждаше нищо. Беше тъмно като в рог и би си помислил, че се намира в ада, ако не беше студено. Снегът валеше толкова силно, че ако спреше за миг да се ориентира, щеше да го превърне в снежен човек. Въпреки снегоходките краката му затъваха надълбоко и се страхуваше, че няма да може да ги измъкне, но успяваше.

Щеше да премръзне до смърт.

Помисли да се върне, но следите му бяха засипани. Трябваше да продължи.

Арън щеше да си плати. Тъпак.

Доколкото можеше, Дъг вървеше по права линия. Беше видял накъде тръгна Арън и се движеше по стъпките му. Умееше да се ориентира. Щеше да намери хижата.

И да пречука Арън само защото го постави в това положение.

Изведнъж едва не се блъсна в стена. Не виждаше нищо и после неочаквано се озова на крачка от стената. В ъгъла блестеше слаба светлина.

Беше спасен. Дъг се подпря на грапавото дърво, заобиколи бунгалото и намери вратата. Снегът я беше засипал до дръжката. Вятърът го блъскаше в гърба. Натисна дръжката, но беше заключено.

Вътре светеше, затова почука. Ако никой не отвореше, щеше да разбие или вратата, или прозореца.

След минута на прага застана мъж. Над рамото му Дъг видя изключително красива жена, която лежеше в леглото. Русите ѝ коси бяха разрошени, а раменете – голи. Гърдите ѝ бяха закрити с юрган.

Сигурно беше гола.

Мъжът се ухили накриво.

– Ти трябва да си от хижата. Не знаех, че някой ще дойде тази вечер.

Чапман кимна.

– Проверявах гостите, но снегът внезапно се усили и не мога да се върна.

– Влез.

Той затвори вратата зад Дъг.

– Искаш ли кафе?

– Звучи страхотно.

Мъжът се обърна с гръб и Чапман извади ножа.

– Ти ли си Портър Уд? Той е единственият, с когото още не сме се запознали.