Алисън Бренан - Опасна близост

– Имам нова, много по-хубава карта.

– По новините съобщиха, че довечера ще има буря.

– Ще бъдем там само след два часа, много преди бурята.

– Къде отиваме? – попита О'Брайън и се обърна.

Арън се втренчи в него.

– Ако не ти харесва, можеш да слезеш.

– Не ми харесва да не знам къде отивам.

– Слез.

О'Брайън не каза нищо повече и не помръдна.

Арън започна да разглежда картата, сякаш нищо не се беше случило.

– Върни се на магистралата и се отправи на север към Дилън.

– Там ли отиваме? В Дилън? – обади се пак О'Брайън.

– Не е твоя работа, да ти го начукам.

Дъг не беше виждал Арън в такова състояние. Дохърти сложи чанта в средата на седалката между Дъг и О'Брайън. Дъг я отвори и надникна да види какво има вътре. Храна, "Джак Даниълс" и книга.

– Купил си още една книга? За какво ти е?

– Нямам я – отвърна Арън. – Тръгвай.

– Взел си уиски. Страхотно.

– Не и докато шофираш.

– Задник – измърмори Дъг.

Дохърти обаче беше в лошо настроение и Дъг престана да го закача. Изкара камионетката обратно на магистралата и се отправиха на север.

Арън бръкна в раницата си и извади снимката, която непрекъснато гледаше. О'Брайън надзърна през рамо.

– Хубавица.

Арън се наежи. Дъг се опита да разведри обстановката.

– Хей, вижте! Край пътя стои елен.

Не успя да отклони вниманието им.

– Дори не си помисляй за нея, О'Брайън – рече Арън.

– Изобщо не мисля за нея, нито ме интересува. Само смятам, че е хубава.

– Тя не е твоя.

– Не съм казал, че е моя. Има ли си име?

– Желаеш я, нали? – попита Дохърти и без да мига, се втренчи в него. Дъг видя пистолета в ръката му. О'Брайън обаче не го виждаше.

– Не искам момичето ти. Имам достатъчно неприятности с жените. Казах само...

– Какво? Смяташ, че е хубава?

– Да, хубава е.

– Мислиш ли, че има хубави гърди?

О'Брайън не отговори. Арън вдигна снимката.

– Хубави са.

– Ами задникът ѝ?

– Не го виждам на тази снимка. Имаш ли друга?

Дохърти натисна спусъка. Куршумът прониза корема на О'Брайън. Очите му се отвориха широко. Нямаше представа какво се е случило.

И Дъг не разбра.

– Отбий – заповяда Арън.

Дъг излезе от магистралата на следващото отклонение, на километър и половина от предишната отбивка.

Арън внимателно прибра снимката и затъкна пистолета в панталоните си. Дъг зави и намери черен път.

– Спри – нареди Дохърти.

Чапман изпълни командата. Не беше виждал такива разгневени очи. Дори в "Куентин", където половината типове бяха откачени, не беше виждал очи като на Арън Дохърти. Уплаши се за живота си. И той имаше пистолет, но го беше сложил под седалката. Не искаше да протяга ръка към него, защото не знаеше какво може да направи Арън.

Можеше да застреля и него и да го остави край пътя. Смяташе, че Арън Дохърти е щурав, но човекът беше направо ненормален.

Чапман се замисли за загадъчната му забележка за затворника, настанен в килията му преди него. Мъжът очевидно беше убит в столовата. "Заслужаваше си го."

Запита се дали го е убил Дохърти. Арън не приличаше на убиец. Не беше слабак, но не беше и здравеняк и не правеше гимнастика като някои други затворници. Държеше се по-скоро така, сякаш е в унес и не може да повярва, че е в затвора, но няма да говори за това. Приличаше на мъж, когото хомосексуалистите са превърнали в "кучка ", но Дъг знаеше, че не е така.

И този факт го накара да се зачуди какъв всъщност е Арън Дохърти.

И колко души – освен Томас О'Брайън, когото влачеше към канавката – е убил.

Арън се върна в камионетката.

– Тръгвай.

Дъг Чапман потегли, без да споменава нищо за Томас О'Брайън. И още по-малко за Джоана Сътън, писателката на любовни романи.

Не искаше да свърши в канавката.

Арън Дохърти уби човек, защото бе подхвърлил невинна забележка за жената на снимката. Дъг нямаше да повтори същата грешка и затова лесно се съгласи да остане в гнусното бунгало, докато той отиде в голямата къща.

Дохърти беше убиец и Чапман не искаше да го дразни.

Но беше затворен и не можеше да мръдне никъде. И не желаеше отново да отиде в затвора, само че имаше такова чувство, докато седеше в жалкото бунгало.

Е, да, имаше легло, камина, храна и "Джак Даниълс", но не можеше да излезе. Същински затвор...

Поне беше на топло. Как ли живееха хората в планината? Там беше адски студено. През януари "Куентин" му се струваше като айсберг, но в планината беше още по-мразовито. В затвора имаше влага и коварен студ, който изсмукваше енергията от костите му. Монтана обаче беше като шибания Северен полюс.