Алисън Бренан - Опасна близост

Млъкни.

Арън не беше такъв. Разбира се, че беше достоен за Джоана. Беше умен и красив и двамата бяха родени един за друг. Имаха страхотно бъдеще. Тя непрекъснато щеше да повтаря, че ще живеят дълго и щастливо заедно.

факс машината изпиука. Той разтърси глава и прогони мислите си. Видя, че три страници последваха заглавната.

" С обич, Тайлър."

Първата беше снимката от полицейското досие на Дъг Чапман. Беше същият грубиян, с черна брада на два дни, разрошена коса и малки, черни очи. Фотографията му напомни за съперника на моряка Попай в старите черно-бели анимационни филми, които Арън гледаше като дете. Но Дъг не беше дебел като Блуто, нито толкова зъл на вид.

Външността очевидно лъжеше.

Под снимката имаше физическо описание.,Дъглас Харолд Чапман, роден през 1971 година, коса: кестенява, очи: кафяви, ръст: метър осемдесет и пет, тегло: 110 килограма. Отличителни белези: татуировка на лявото рамо – роза и името "Таня". Татуировка на орел на дясното рамо."

Следващата снимка беше на Томас О'Брайън. Не беше много ясна, явно копие с лошо качество. Изглеждаше много по-млад, отколкото Арън го помнеше. "Томас Майкъл О'Брайън, роден през 1953 година, коса: черна, очи: сини, ръст: метър осемдесет и три, тегло: деветдесет и два килограма. Отличителни белези: рождено петно с формата на ягода с диаметър два и половина сантиметра на дясната плешка."

И после излезе последната страница.

Снимката от полицейското досие на Арън.

Той извади четирите листа от факса и се обърна към вратата, но спря.

Джоана може би ги чакаше. Ако не бяха там, щеше да се обади на шериф Тайлър Макбрайд.

" С обич, Тайлър."

И той щеше да ги изпрати отново. Арън не беше сигурен дали ще успее да повреди машината дотогава. Поне така, че да не бъде очевидно.

Той върна заглавната страница и снимките на Дъг и О'Брайън в машината. Сгъна своята фотография и я пъхна в задния си джоб, а след това угаси лампата на бюрото и излезе.

Качи се на горния етаж и закрачи пред стаята на Джоана. Под вратата ѝ се процеждаше светлина. Какво ли правеше? За какво мислеше? За онзи мъж?

" С обич, Тайлър."

Арън сви юмруци, притисна ги до стената с ламперия до вратата и едва устоя на желанието си да почука. Как можеше Джоана да му причини такова нещо?

Щеше да я попита и тя щеше да му каже. Тя беше откровена. Само откровен човек можеше да напише романи като нейните. Всяка дума беше като да изтръгнеш истината от патологичен лъжец, болезнена, но пречистваща.

Вдигна ръка да почука, но се отказа.

"Не бързай."

Щеше да постъпи по-добре, ако изчака до закуската. Осъзна го, докато гледаше вратата. Лампата на стената осветяваше коридора. Не искаше да я плаши, нито да я кара да се чувства неудобно, а ако се появеше посред нощ, щеше да направи и двете.

Той бавно тръгна по коридора и се опита да измисли основателна причина да почука на вратата ѝ.

Беше гладен? Не, това беше тъпо, В стаята му имаше малък хладилник с вода, сирене, бисквити и грозде. Старецът, дядото на Джоана, му каза, че ако се нуждае от нещо друго, в трапезарията има бюфет с надпис "Закуски" и може да си вземе каквото желае.

Ами, ако кажеше, че не може да заспи и иска да поговорят?

Не, думите щяха да прозвучат като на ученичка.

Вероятно можеше да повреди нещо от стаята си и да помоли Джоана да го поправи. Но тя щеше да си помисли, че не е способен да се грижи за нея.

Отчаянието му нарасна. Трябваше да я види, но не искаше да се проваля и да я уплаши.

"С обич, Тайлър."

Желанието се засили и Арън отмина и слезе по стълбите, а сетне пак се качи и се приближи до вратата ѝ. Бавно. Крадешком. Едва не почука.

Не.

Върна се долу.

Някакъв шум го накара да спре. Мина през фоайето, насочи се към голямата стая и видя момиченцето, Лия Уебър, което тичаше, следвано от големия санбернар. Беше с червена памучна пижама и червен халат. Дългите ѝ коси бяха прибрани на плитка на гърба. На хубавото ѝ лице не се изписа страх от срещата с непознатия в коридора.

– Късно е да си будна – каза той.

Бъкли размаха опашка и Арън го почеса по гърба. Никога не бе имал куче. Леля Дороти имаше два пудела, които едва ли заслужаваха да се наричат кучета. Приличаха по-скоро на грамадни плъхове. Бъкли обаче беше истинско куче и като дете той би се гордял да го има.

Момиченцето се засмя.

– Тихо. Не казвай на мама. Искам да си взема още едно парче кейк. Портър прави най-хубавия шоколадов кейк на света и знам, че леля Джо ще изяде всичкия през нощта.