Алисън Бренан - Опасна близост

"Джо, уморена си. Не разсъждаваш трезво."

– Мляко? Захар? – попита тя.

– Не, благодаря.

– От Лос Анджелис си, така ли? – "Заври!" – заповяда мислено Джо на чайника.

– Роден съм и съм израснал там. Видях статията от списанието за теб във фоайето.

Тя се изсмя и се изчерви. Искаше ѝ се дядо ѝ да не я беше поставял там, но не можеше да му каже да я махне. Той много се гордееше с нея, а тя се гордееше с постиженията си, но въпреки това имаше чувството, че е в светлината на прожекторите и се перчи. Премести се и се засуети около печката.

– Чел съм книгите ти – добави Милър.

– Вече го каза.

– Когато планирах пътуването си, не знаех, че живееш тук.

– Мъжете обикновено не четат любовни романи. – Забележката беше лекомислена и не съвсем вярна. Десет-петнайсет процента от писмата от почитателите ѝ бяха от мъже. Кен казваше, че ако повече мъже четат любовни романи, ще има по-малко разводи.

– Особено много ми хареса "Всички неща трябва да преминат". Може би защото главният герой се казва като мен – засмя се той.

– Джон Милър е често срещано име.

Чайникът изсвири. Джо изля горещата вода в каната и пусна метално яйце с дупчици, пълно с листчета чай, както баба ѝ я беше учила. Ритуалът я успокои. Баба ѝ все повтаряше, че всеки проблем може да се реши на чаша чай.

– Сериозно, мисля, че разказът е трогателен. Много двойки преживяват същото. Загубват някого.

Гласът му постепенно заглъхна и тя го видя в различна светлина. Занесе каната на масата и седна, докато чаят се запари. Вероятно го беше преценила погрешно. Джон Милър я стресна, а тя не обичаше да я плашат. И може би беше нервна заради предупреждението на Тайлър.

– Говориш така, сякаш и ти си го преживял.

Той дълго мълча и гледа празната си чаша.

– Съпругата ми. Ребека. Преди осем години.

Без да разсъждава, Джо протегна ръка и стисна дланта му.

– Съжалявам. Трябва да е била много млада.

– И двамата бяхме на двайсет и пет. Бяхме женени от три години, веднага след колежа. Не го очаквах. Стана внезапно.

Чаят беше готов и Джо напълни чашите. Нямаше желание да говори за загуби, но болката на лицето на Джон я завладя. Той все още страдаше, а тя не можеше да обърне гръб на хора, които изпитват мъка.

– Какво се случи? – тихо го попита, отпи от чая си и заряза плана си да го пие сама в стаята си.

– Автомобилна катастрофа. Живя един ден и през нощта умря.

Това ѝ напомни нещо, но не знаеше какво точно. В думите му имаше нещо познато, но не можеше да го определи.

– В статията прочетох, че си загубила съпруга си.

Тя кимна. Не искаше да говори за Кен с Джон Милър, нито с някой друг. Той все още беше неин съпруг и не желаеше да го обсъжда.

– Съжалявам. Не трябваше да го казвам...

– Няма нищо. Не ми се говори много за това. – Тя отново отпи от чая си. – Е, какво те накара да решиш да дойдеш в Стогодишната долина посред зимата?

– Получих предложение за работа и го обмислям. Ще бъде голяма промяна в кариерата ми, но се колебая дали да приема.

Това пак ѝ напомни нещо. Преди години беше написала книгата "Не можеш да ми купиш любов", в която се разказваше за мъж, направил почти същото. Беше си взел отпуск от напрегната работа на компютърен специалист, за да обмисли промяна в кариерата си към нещо по-удовлетворяващо, но не толкова доходно. Главният герой Джош Грант се беше изгубил в Монтана и вместо да намери вилата на богатия си приятел в долина Битърут, се бе озовал в ранчо в Стогодишната долина, където бе открил любов и надежда.

Но, разбира се, Джо ставаше смешна. Имаше някои коренни различия. Джон Милър си беше запазил стая преди седмица. Беше планирал пътуването си за разлика от измисления Джош Грант.

Най-добрата ѝ приятелка, писателка на криминални романи от Сиатъл, бе споделила, че непрекъснато вижда измислените серийни убийци от книгите си в реални хора. "Но се оставящ течението да те носи, Джо – добави Минди, – защото въображението ни е по-буйно, отколкото на повечето хора. Знам, че зад всеки ъгъл не дебне сериен убиец, така както и че щастливият край никога не трае дълго."

Джо въздъхна. Минди беше голяма песимистка. Беше изумително, че успешно вплита романтика в книгите си за убийства.

– Нещо лошо ли казах? – попита Джон.

Тя поклати глава.

– Замислих се за една моя приятелка.

Той се намръщи и за миг ѝ се стори, че се ядоса. Ръката му стисна чашата.

И в следващия миг изражението му се промени.

– Благодаря за чая, госпожо Сътън.

– Може да ме наричаш Джо.