Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Благодаря, Труди. Донеси ми пепелник, скъпа.

Момичето се поколеба, явно на ръба да изрази протест.

— Направи го и толкова — озъби се Соме. — Аз съм шибаният шеф тук, ако искам, мога да опожаря сградата. Махни батериите от противопожарните аларми. Но първо ми донеси пепелник.

— Миналата седмица се задейства алармата и включи пръскачките на долния етаж — обясни Соме на Страйк. — Сега онези, дето ни финансират, не разрешават да се пуши в сградата. Да си го начукат в тесните задници.

Той вдиша дълбоко дима, после го изпусна през ноздрите си.

— Не задаваш ли въпроси? Или просто седиш със страшен вид, докато някой не излее самопризнание?

— Мога и въпроси да задавам — рече Страйк, като извади бележник и химикалка. — Бил си в чужбина, когато Лула е умряла, нали?

— Върнал се бях няколко часа преди това. — Пръстите на Соме, хванали цигарата, леко потрепнаха. — Пътувах до Токио, почти не спах в продължение на осем дни. Кацнахме на Хийтроу някъде към десет и половина и ме налегна синдромът на отместеното часово време в най-тежка форма. Не мога да спя в самолети. Ако ще се разбиваме, искам да съм буден.

— Как се прибра у дома след летището?

— С такси. Елза беше объркала нещо с резервацията на кола. Трябваше да има шофьор, който да ме посрещне.

— Коя е Елза?

— Момичето, което уволних, задето обърка резервацията. Последното, което исках, беше да търся такси толкова късно вечерта.

— Сам ли живееш?

— Не. В полунощ вече бях в кревата с Виктор и Ролф. Котараците ми — поясни той с бърза усмивка. — Взех амбиен, спах няколко часа, после се събудих в пет сутринта. Пуснах си „Скай Нюз“ от леглото, а един мъж с ужасен калпак от овча кожа стоеше в снега на улицата на Кукувицата и каза, че била мъртва. Текстът, който вървеше в долната част на екрана, съобщаваше същото.

Соме дръпна силно от цигарата и със следващите думи от устата му се изви бял дим.

— Едва не умрях. Реших, че още спя или че съм се събудил в погрешно измерение или нещо от тоя сорт. Започнах да звъня на всички — на Киара, на Брайъни… Телефоните им даваха заето. През цялото време стоях с вперени в екрана очи и очаквах да съобщят, че е станала грешка, че не е тя. Не спирах да се моля да е била онази клошарка. Рошел.

Той млъкна, като че очакваше някакъв коментар от Страйк. Той още пишеше в бележника си.

— Познаваш Рошел, нали?

— Да. Кукувицата я доведе тук веднъж. Заблудена беше донемайкъде.

— Кое те кара да мислиш така?

— Рошел мразеше Кукувицата. Завиждаше й до смърт. Ако Кукувицата не го виждаше, на мен ми беше пределно ясно. Нея я блазнеше далаверата, пукната пара не даваше дали Кукувицата е жива, или мъртва. Извади късмет, както се оказа… И така колкото по-дълго гледах новините, толкова повече осъзнавах, че няма грешка. Направо рухнах. — Пръстите му, хванали цигарата, отново затрепериха. — Споменаха, че съседка дочула караница. Естествено помислих, че е бил Дъфийлд. Реших, че той я е блъснал през прозореца. Приготвил се бях да кажа на ченгетата какъв боклук е. Готов бях да ида и в съда и публично да свидетелствам що за тип е. И ако тази пепел падне от цигарата ми — продължи той без никаква промяна в тона, — ще уволня малката кучка.

Сякаш чула го, Труди затрополи по стълбата и се появи в стаята задъхана, стиснала в ръце тежък стъклен пепелник.

— Благодаря ти — натъртено произнесе Соме, когато тя го постави пред него и после забърза обратно надолу.

— Защо реши, че е Дъфийлд? — попита Страйк, когато прецени, че Труди се е отдалечила достатъчно.

— Че кого другиго би пуснала Кукувицата в апартамента си в два през нощта?

— Колко добре го познаваш?

— Достатъчно ясна ми е тая подла гадинка. — Соме отпи от ментовия си чай. — Защо го правят жените? А и Кукувичката… Тя не беше глупава впрочем, умът й сечеше като бръснач. Какво тогава виждаше в Еван Дъфийлд? Аз ще ти кажа — отсече той, без да чака отговор. — Ония ми ти глупости с ранения поет, с измъчения гений. Измий си зъбите бе, простако. Не ми се прави на Байрон. — Той тропна чашата си на бюрото, обхвана десния си лакът с лявата ръка и задърпа енергично от цигарата. — Никой истински мъж не би търпял такъв като Дъфийлд. Само жените му се връзват. Заради някакъв извратен майчински инстинкт, ако питаш мен.

— Мислиш ли, че по природа е способен да я убие?

— То се знае — отсече Соме. — Способен е и още как. Всички ние я носим у себе си, тази способност за убийство. Защо Дъфийлд да е изключение? Има манталитета на злобно дванайсетгодишно хлапе. Представям си го в някое от вкиснатите му състояния, което избива в гняв, и после… — Той направи рязък жест с ръка. — Веднъж го видях да й крещи. Беше миналата година на парти след мое ревю. Застанах помежду им. Казах му да се пробва с мен вместо с нея. Може да не съм от най-големите мъжкари — заяви Соме с изопнато бузесто лице, — но на това нищожество не бих му се дал. Държа се като последен лигльо на погребението.