Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Не, разбира се, ще го накараш да изглежда стар — позасмя се Соме. Той се разшава на стола си, запали нова цигара, стисна я между устните си и примижа към Страйк през стелещия се ментолов дим. — Защо говорим за мен всъщност? Хората често ли ти разправят житейските си истории, като извадиш този бележник?

— Случва се.

— Не си ли искаш чая? Не те виня. И аз не знам защо я пия тази гадост. Баща ми би получил удар, ако поиска чай, а му поднесат това.

— Семейството ти още ли е в Хакни?

— Не съм проверявал — промърмори Соме. — Не си говорим. Аз практикувам онова, което проповядвам.

— Защо според теб Лула е променила името си?

— Защото и тя като мен мразеше проклетото си семейство. Не искаше вече да е свързана с тях.

— Защо тогава е избрала фамилия като на чичо си Тони?

— Той не е прочут. А комбинацията звучи добре. И Дийби не би могъл да напише „Двойно Л, бъди моя“, ако беше Лула Бристоу.

— Чарлс стрийт не е много далеч от Кентигърн Гардънс, нали?

— На двайсет минути пеша е. Исках Кукувицата да се премести при мен, когато каза, че повече не изтрайва в старото си жилище, но тя не пожела. Избра вместо това онзи петзвезден затвор само и само да избяга от репортерите. Те я принудиха да иде там. Те носят отговорността.

Страйк си припомни думите на Дийби Мак „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“.

— Заведе ме да видя къщата. Мейфеър, пълен с богати руснаци и араби и с негодници като Фреди Бестигуи. Казах й: миличка, не можеш да живееш тук с тоя мрамор навсякъде, не е шик при нашия климат, все едно да обитаваш собствената си гробница… — Помълча малко, после продължи: — Няколко месеца живя в пълен кошмар. Някой я дебнеше, пъхаше писма в пощенската кутия на входната й врата в три часа през нощта, будеше я. Нещата, които описваше, че ще й стори, я плашеха. После се раздели с Дъфийлд и репортерите вече бяха непрестанно пред дома й. Откри, че подслушват всичките й разговори. Отгоре на всичко си втълпи, че трябва да намери оная кучка майка си. Твърде много й се събра. Искаше да се махне от всичко, да се усеща в безопасност. Настоявах да се премести при мен, но не, отиде и купи оня проклет мавзолей. Избра жилището, защото й изглеждаше като крепост с тази денонощна охрана. Вярваше, че там ще е защитена, че никой няма да може да се добере до нея. Ала намрази това място от първия ден. Знаех, че така ще стане. Беше откъсната от всичко, което харесваше. Кукувичката обичаше цвят и шум, обичаше да ходи свободно по улицата, да се усеща волна. Една от причините, поради които полицията твърдеше, че не е било убийство, бяха отворените прозорци. Лично ги беше отворила, по дръжките бяха нейните отпечатъци. Но аз знам защо ги е отворила. Тя винаги отваряше прозорците, дори и при най-голям студ, защото не можеше да понася тишината. Харесваше й да чува Лондон. — Тонът на Соме бе изгубил цялото си лукавство и сарказъм. Той прочисти гърлото си и продължи: — Опитваше се да създаде връзка с нещо реално. Непрекъснато говорехме за това. То беше нашата голяма тема. Тъкмо по тази причина общуваше с проклетата Рошел. Кукувичката си мислеше, че би се озовала в нейното положение, ако не беше красива, ако Бристоу не я бяха взели като жива играчка за Ивет.

— Разкажи ми за онзи, който я е следил.

— Побъркан. Въобразяваше си, че са женени с нея. Беше му издадена забранителна заповед да я доближава и му назначиха принудително психиатрично лечение.

— Имаш ли представа къде е той сега?

— Мисля, че го депортираха обратно в Ливърпул — отвърна Соме. — Но полицията го провери, казаха ми, че бил в охранявано отделение в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли семейство Бестигуи?

— Само по думите на Лула, но той е долнопробен, а тя е празноглавка, пълна със силикон. Не ми е нужно да я познавам, ясен ми е нейният тип. От богаташките, дето харчат парите на грозните си мъже. Идват на моите ревюта. Искат да са ми приятелки. Предпочитам откровените проститутки пред тях.

— Седмица преди Лула да умре, двамата с Фреди Бестигуи са прекарали уикенда в една и съща извънградска вила.

— Да, чух. Той й беше хвърлил око — пренебрежително подхвърли Соме. — Тя също го знаеше, не беше някакво непознато преживяване за нея. Но ми сподели, че не е отишъл по-далеч от опити да попадне едновременно с нея в асансьора.

— Не си ли говорил с нея след уикенда у Дики Карбъри?

— Не. Да не е опитал нещо там? Не подозираш Бестигуи, нали? — Соме се изправи в стола си и се втренчи в Страйк. — Мамка му… Фреди Бестигуи? Той е боклук, знам си го. Познавам едно момиченце, приятелка на приятел, което работеше в продуцентската му компания. Опитал се да я изнасили. Не, не преувеличавам — побърза да каже Соме. — Говоря за буквално изнасилване. Напил я след работа и я проснал на пода. Някакъв сътрудник си забравил мобилния телефон и се върнал, та ги заварил. Бестигуи плати и на двама им. Всички я убеждаваха да повдигне обвинения, но тя взе парите и избяга. Казаха, че прилагал твърде извратени дисциплинарни мерки спрямо втората си жена, ето защо тя си отиде и му отмъкна три милиона, след като го заплашила с пресата. Но Кукувицата никога не би пуснала Фреди Бестигуи у дома си в два през нощта. Както казах, тя не беше глупаво момиче.