Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Какво знаеш за Дерик Уилсън?

— Кой е той?

— Охранителят, който е бил дежурен в нощта на смъртта й.

— Нищо.

— Едър мъж с ямайски акцент.

— Може това да те шокира, но не всички чернокожи в Лондон се познават.

— Питах се дали не си разговарял с него, или дали Лула не го е споменавала.

— Не, имахме по-интересни теми за разговор от пазачите в сградата.

— Важи ли същото и за шофьора й Кийрън Коловас-Джоунс?

— О, него го знам — рече Соме с усмивчица. — Постоянно позираше, когато очакваше, че го гледам през прозореца. Не му достига някъде около метър, за да бъде модел.

— Лула говорила ли ти е за него?

— Не, от къде на къде? — нетърпеливо попита Соме. — Той й беше шофьор.

— Той ми каза, че са били близки. Спомена, че тя му подарила сако твой дизайн. Струвало деветстотин лири.

— Голяма работа — отсече Соме с непринудено пренебрежение. — Значимите ми модели вървят по три хилядарки. Слагам логото си на абсолютно безлични костюми и те се продават като топъл хляб. Глупак ще съм, ако не го правя.

— Точно за това щях да те питам — каза Страйк. — Става дума за конфекцията, нали?

Соме изглеждаше развеселен.

— Именно. Това са дрехи, изработени не по поръчка. Купуваш ги готови от магазина.

— Ясно. Много ли от тях се купуват?

— Ами да, продават се навсякъде. Кога последно си бил в магазин за мъжка конфекция? — попита Соме и присмехулните му изпъкнали очи обходиха тъмносиньото сако на Страйк. — Какво си облякъл всъщност, костюма си от демобилизацията ли?

— Като казваш „навсякъде“…

— В луксозните универсални магазини, бутиците, онлайн — изрецитира Соме. — Защо?

— На записи от охранителни камери са заснети двама мъже, отдалечаващи се с тичане от квартала на Лула онази нощ и единият носи суитчър с твоето лого на него.

Соме поклати глава леко раздразнен.

— Той е един от още поне милион.

— Ти не видя ли…?

— Не съм ги гледал тези щуротии — ядно заяви Соме. — Нито гледах безбройните репортажи, нито исках да чета по този въпрос, нито дори да мисля. Казах им да ми го спестят — поясни той и направи жест към стълбите и към персонала долу. — Знаех само, че тя е мъртва, а Дъфийлд се държи като човек, който крие нещо. И това ми стигаше.

— Добре, докато още сме на темата за дрехите, на последната снимка на Лула, на която влиза в сградата, тя носи рокля и палто…

— Да, носела е „Марибел“ и „Фей“ — потвърди Соме. — Роклята се нарича „Марибел“…

— Да, това го схванах — прекъсна го Страйк. — Но когато е умряла, е била облечена в друго.

Това сякаш изненада Соме.

— Така ли?

— Да. На полицейските снимки трупът беше…

Соме вдигна ръце в неволен жест за самозащита, после се изправи, като дишаше дълбоко, и отиде до стената със снимките, откъдето Лула гледаше усмихната, ведра или замислена. Когато дизайнерът отново се обърна към Страйк, странните му изпъкнали очи бяха влажни.

— По дяволите — процеди тихо той. — Не говори за нея така. „Трупът.“ Дявол да го вземе. Ти си един безсърдечен негодник. Нищо чудно, че старият Джони не си пада по теб.

— Не съм искал да те разстроя — спокойно изрече Страйк. — Целта ми беше да разбера дали се сещаш за причина тя да се преоблече, когато се е прибрала у дома. Когато е паднала, е била с панталони и бюстие с пайети.

— Откъде мога да знам, по дяволите, защо се е преоблякла? — избухна Соме. — Може да й е било студено. Може да е била… Това е нелепо. Как бих могъл да знам?

— Само питам — каза Страйк. — Четох някъде как си казал пред пресата, че е умряла в твоя дреха.

— Не бях аз, никога не съм го обявявал. Някаква гадина от таблоидите позвънила в офиса и попитала за дизайнера на роклята. Една от шивачките й казала, а после я нарекоха мой говорител. Мръсниците го изкараха, че искам да си правя реклама от това. По дяволите.

— Дали би могъл да ме свържеш с Киара Портър и Брайъни Радфорд?

Соме като че бе изгубил почва под краката си и изглеждаше смутен.

— Какво? Да…

И в следващия момент се разплака истински; не като Бристоу с шумно хлипане, а мълчаливо, със сълзи, които се търкаляха по гладките му черни бузи и мокреха тениската му. Той преглътна, затвори очи, обърна се с гръб към Страйк и облегна чело на стената, цял разтреперан.

Страйк чакаше, без да казва нищо, докато Соме няколко пъти обърса лицето си и се обърна към него. Не спомена сълзите си, а се върна до стола си, седна и запали цигара. След две или три дълбоки всмуквания заяви с делови, лишен от емоции тон: