Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— В този офис не се пуши, Сръчко.

— Какво? Че ти пушиш като комин.

— Не и тук. Ела с мен.

Страйк поведе Сръчко в собствения си кабинет и затвори вратата.

— Тя е сгодена — обяви той, като седна на обичайното си място.

— Значи си хабя барута, а? Ясно. Кажи добра дума за мен, ако годежът се развали, тя е точно моят тип.

— Едва ли ти си нейният.

Сръчко се ухили и закима.

— Вече си се наредил на опашката значи.

— Не — отвърна Страйк. — Просто знам, че годеникът й е счетоводител, който играе ръгби. Типичен йоркширец, здравеняк с квадратна челюст.

Беше си създал изненадващо ясен образ за Матю, без да е виждал негова снимка.

— Знае ли човек, може да й се прище да се насочи към нещо по-пикантно — подхвърли Сръчко, остави лаптопа на Лула Ландри върху бюрото и се настани срещу Страйк. Носеше леко опърпана тениска и сандали на бос крак; беше най-топлият ден от годината дотук. — Разгледах подробно този боклук. Доколко те интересуват техническите подробности?

— Никак. Но искам да съм сигурен, че можеш да ги изясниш в съда.

За пръв път Сръчко изглеждаше истински заинтригуван.

— Ти сериозно ли?

— Напълно. Можеш ли да докажеш пред адвоката на защитата, че си разбираш от работата?

— Естествено, че мога.

— Тогава ми дай само важните данни.

Сръчко се поколеба за миг в опит да разгадае изражението на Страйк. Накрая заговори:

— Паролата е „Ейджиман“ и е въведена пет дни преди смъртта й.

— Кажи ми я по букви.

Сръчко го направи и за изненада на Страйк добави:

— Това е фамилия. Ганайска. Отваряла е началната страница на Института по ориенталски и африкански науки и там тя фигурира. Погледни.

Докато говореше, Сръчко чаткаше с гъвкавите си пръсти по клавишите и бързо извика началната страница, която бе споменал — беше в яркозелена рамка с отделни раздели за института, новини, учебен персонал, студенти, библиотека и така нататък.

— Когато е умряла обаче, страницата е изглеждала така.

С още малко пъргаво чаткане той извика почти идентична страница и бързото движение на курсора показа линк към некролога на някой си професор Дж. П. Ейджиман, заслужил професор по африканска политика.

— Запазила е тази версия на страницата — обясни Сръчко. — Интернет историята й показва, че е браузвала Амазон за книгите му през месеца преди смъртта си. По това време е търсила много литература за африканска история и политика.

— Има ли данни да е кандидатствала в института?

— Не и тук.

— Нещо друго интересно?

— Единственото друго, което забелязах, е, че голям файл със снимки е изтрит на седемнайсети март.

— Как разбра това?

— Има софтуер, който помага да възстановиш дори неща, за които хората мислят, че са изчезнали от харддиска — каза Сръчко. — Как мислиш, че залавят разните педофили?

— Ти върна ли го?

— Да, сложих го тук. — Той подаде на Страйк флаш устройство. — Предположих, че няма да искаш да го сложа на харддиска.

— Не… Значи снимките бяха…?

— Нищо скандално. Просто са изтрити. Както ти казах, средният потребител не осъзнава, че трябва повече да се потрудиш, а не само да натиснеш „изтриване“, ако действително искаш да скриеш нещо.

— Седемнайсети март — промълви Страйк.

— Да, празникът на свети Патрик.

— Десет седмици, след като е умряла.

— Може от полицията да са го изтрили — предположи Сръчко.

— Не са те — отвърна Страйк.

След като Сръчко си тръгна, той бързо отиде във външния офис и измести Робин пред компютъра, за да разгледа снимките, изтрити от лаптопа. Усети вълнението на Робин, когато й обясни какво е свършил Сръчко, и отвори съдържанието на флаш устройството.

Когато на екрана се появи първата снимка, за част от секундата Робин се уплаши, че ще видят нещо ужасно; свидетелство за криминално деяние или перверзия. Само беше чувала за криене на снимки онлайн в контекста на ужасни случаи, свързани с малтретиране. След няколко минути обаче Страйк изрази гласно собственото й мнение.

— Просто снимки от социален характер.

Думите му не издаваха разочарованието, което чувстваше Робин, и тя се засрами мъничко от себе си; нима бе искала да види нещо потресаващо? Страйк минаваше надолу по снимките: групички смеещи се момичета, колежки от модните подиуми, някоя и друга знаменитост. Имаше няколко снимки на Лула с Еван Дъфийлд, някои правени от тях самите с изнесен напред апарат, на които бяха очевидно дрогирани или пияни. Соме се явяваше на няколко пъти; до него Лула изглеждаше по-сдържана и официална. Имаше много снимки на Киара Портър и Лула, прегърнати по барове, танцуващи в клубове и кискащи се на канапето в нечий претъпкан от хора апартамент.