Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Дано е умряла някоя шибана знаменитост, Страйк — изрече дрезгав глас от другия край на линията.

Едрият небръснат мъж, крачещ в мрака преди зазоряване с телефон, притиснат до ухото си, се ухили.

— Близо си до истината.

— Шест часът е, мамка му!

— Шест и половина е, но ако искаш това, което ти предлагам, ела и си го вземи — отсече Корморан Страйк. — Не съм далеч от дома ти. Има едно…

— Откъде знаеш къде живея? — прозвуча отсреща.

— Ти ми каза — отвърна Страйк и потисна прозявка. — Нали си продаваш апартамента.

— О — промърмори онзи, вече омекнал. — Добра памет.

— Има едно денонощно кафе…

— Я зарежи това. Намини към службата ми по-късно.

— Кълпепър, имам друг клиент тази сутрин, плаща по-добре от теб, а и съм бил на крак цяла нощ. Ако ще използваш информацията, нужна ти е сега.

Стон. Страйк чу шумолене на листове.

— Надявам се поне новината да е сензационна.

— „Смитфийлд Кафе“ на Лонг Лейн — каза Страйк и затвори.

Леката неравномерност в походката му стана по-изявена, докато се спускаше по стръмната улица към борсата „Смитфийлд“, възвисяваща се в зимния мрак — огромен правоъгълен викториански храм на месото, където всеки делничен ден от векове насам в четири сутринта започваше доставката на животинска плът, транжирана и продавана на месарници и ресторанти из цял Лондон. Страйк дочуваше гласове през сумрака, изкрещяни наставления, ръмжене и боботене на камионите, движещи се на заден ход за разтоварване на стоката. Когато стъпи на Лонг Лейн, вля се в множеството плътно загърнати с шалове мъже, поели целеустремено към службите си в този понеделник сутрин.

Група куриери във флуоресцентни якета, застанали под каменен грифон, пазещ като страж на ъгъла на сградата на месната борса, кътаха чаши с чай в облечени с ръкавици ръце. На отсрещната страна на улицата, светещо като открито огнище на фона на околната тъмнина, беше денонощното „Смитфийлд Кафе“ — оазис на топлина и мазна храна с размерите на дрешник.

Кафето нямаше своя тоалетна, използваше по споразумение тази на букмейкърския офис през няколко входа. Той обаче щеше да отвори чак след три часа, така че Страйк свърна в странична уличка и облекчи до тъмен вход мехура си, пълен със слабото кафе, погълнато по време на целонощната му работа. Изтощен и гладен, той влезе най-сетне с удоволствието, което може да изпита само човек, прехвърлил границата на физическата си издръжливост, в помещението, наситено с плътен мирис на мазнина от пържени яйца и бекон.

Двама мъже в суитчъри и водонепромокаеми клинове току-що бяха освободили маса. Страйк провря масивното си тяло в тясното пространство и се отпусна с доволно изпъшкване върху твърдия стол, комбинация от дърво и метал. Почти преди да е отворил уста, собственикът италианец постави пред него чай във висока бяла чаша, придружен с нарязан на триъгълници бял хляб с масло. След пет минути пред него се мъдреше пълна английска закуска в голямо овално плато.

Страйк се вписваше добре в клиентелата от яки мъже, влизащи и излизащи от заведението. Беше едър и мургав, с гъста къдрава къса коса, леко пооредяваща над високото изпъкнало чело, издаващо се над широк по боксьорски нос и гъсти надвиснали вежди. Челюстта му тъмнееше от наболата брада, а около очите му имаше морави кръгове като синини от удар. Започна да се храни, вперил унесен поглед в сградата на борсата насреща. Най-близкият арковиден вход под номер две започваше да придобива очертания с избледняването на мрака: строго каменно лице, древно и брадато, се взираше към него над козирката. Дали бе имало бог на трупното месо?

Тъкмо бе подхванал наденичките, когато Доминик Кълпепър пристигна. Журналистът бе висок почти колкото Страйк, само че слаб, бледен като певец от църковен хор. Странната асиметрия, сякаш някой му бе усукал лицето по посока, обратна на часовниковата стрелка, му пречеше да бъде женствено красив.

— Дано си струва — заяви Кълпепър, като седна, свали ръкавиците си и се озърна едва ли не с подозрение, за да огледа заведението.

— Искаш ли ядене? — попита Страйк, докато дъвчеше наденичка.

— Не — отвърна Кълпепър.

— Предпочиташ да си изчакаш кроасана? — подхвърли ухилен Страйк.

— Я се гръмни, Страйк.