Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Страйк сякаш изобщо не го чу.

— Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? — попита той неугледно облечената жена на канапето.

— Става дума за съпруга ми…

— Господин Страйк, имам среща след малко повече от час — заяви Уилям Бейкър вече по-високо.

— … вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.

— Страйк! — изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.

— Робин — простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. — Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.

— Какво? — заекна стъписан Уилям Бейкър.

Отново се върна в предния кабинет.

— Отпраща ви — уведоми го със задоволство Лионора Куин.

— Но вие не сте довършили работата — подхвана Бейкър. — Казахте, че има още…

— Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.

Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.

— Как смеете…

— В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда — съобщи Страйк и го връчи на директора. — Струва си парите.

— Не сте приключили…

— С вас обаче приключи — намеси се Лионора Куин.

— Ще млъкнеш ли, глупава жено… — подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.

Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.

— Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин — тихо каза Страйк.

Тя стори каквото й поръча.

— Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? — изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.

— Хонорарът ми подлежи на договаряне — поясни Страйк и допълни: — Ако харесам клиента.

Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.

— Той е с десни убеждения, нали? — коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.

— Да — потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. — Така е.

Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.

— Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?

— Да — потвърди Лионора. — Той изчезна.

— От колко време го няма? — попита Страйк и механично се пресегна за бележник.

— От десет дни — отвърна Лионора.

— Бяхте ли в полицията?

— Не ми трябва полицията — отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. — Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател — добави, сякаш това обясняваше всичко.

— И преди ли е изчезвал?

— Емоционален е — каза тя с унило изражение. — Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…

— Орландо? — повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.

Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.

— Орландо, дъщеря ни — поясни Лионора. — Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.

На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.

— Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?

След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:

— Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни — повтори тя — и той ни е нужен у дома.

На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.

— Ако опира до едно телефонно обаждане — внимателно рече той, — нямате ли приятелка, или…

— Една не може да свърши това — отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. — Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши — изрече простичко. — Да ги накара да кажат.