Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Името на съпруга ви е Оуен, така ли?

— Да — отвърна тя. — Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.

Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.

— И мислите, че знаете къде е той?

— Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.

Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.

— Кой е Крисчън Фишър? — осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.

— Издател. Млад, модерен мъж.

— Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?

— Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата — каза тя. — Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.

Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха…

— Аз ви прекъснах — заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.

— Така ли?

— Да — потвърди Страйк. — Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…“.

— О, да — кимна тя. — Случва се нещо странно, откакто го няма.

— И какво е това странно нещо?

— Лайно — отвърна тя с нормален разговорен тон. — През процепа на пощенската ни кутия.

— Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? — уточни Страйк.

— Да.

— След изчезването на мъжа ви?

— Да. Кучешко творение — каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. — Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.

Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.

— Кога дойде тази жена на вратата?

— Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.

— И вие не я познавате?

— Не бях я виждала преди.

— А познавате ли някоя Анджела?

— Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии — допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. — По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.

— Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?

— Не — отвърна Лионора. — Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.

Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.

— Това ли са всички странни неща, които се случиха? — попита Страйк Лионора. — Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?

— И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене — съобщи Лионора.

— И това е различна жена от другата, която…?

— Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.

— Сигурна ли сте, че ви следеше?