Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Това е Рошел — каза внезапно Страйк, като посочи смръщеното лице, подаващо се под мишницата на Киара Портър на една групова снимка. На същата в края стоеше сияещият Кийрън Коловас-Джоунс.

— Направи ми услуга — каза Страйк, след като бяха прегледали набързо всичките двеста и дванайсет снимки. — Разгледай ги и се опитай да идентифицираш поне прочутите личности, за да започнем да анализираме кой може да е искал снимките да изчезнат от лаптопа й.

— Но тук няма нищо уличаващо — учуди се Робин.

— Трябва да има — отсече Страйк.

Той се върна във вътрешния кабинет, където се обади на Джон Бристоу (бил в среща и не можело да го безпокоят; „Моля предайте му при първа възможност да ми позвъни“), на Ерик Уордъл (гласова поща: „Имам въпрос за лаптопа на Лула Ландри“) и на Рошел Онифаде (ей така, за всеки случай, без шанс да остави съобщение: „Гласовата поща е запълнена“).

— Все още нямам успех с господин Бестигуи — съобщи Робин на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет и я завари да издирва неидентифицирана брюнетка, снимана с Лула на плажа. — Отново му звънях сутринта, но той не ми връща обажданията. Опитах всичко, на всякакви се правих, настоявах, че не търпи отлагане… Какво смешно има?

— Чудех се защо всички тези хора, при които ходиш на интервюта, не ти предлагат работа — отвърна Страйк.

— О — промълви Робин и леко се изчерви. — Предложиха ми. Всичките. Приех онази в „Човешки ресурси“.

— О, ясно — рече Страйк. — Не си споменала. Поздравления.

— Прощавай, мислех, че съм ти казала — излъга Робин.

— Значи си тръгваш… кога?

— След две седмици.

— Аха. Матю сигурно е доволен, а?

— Да — отвърна тя малко слисана, — доволен е.

Сякаш Страйк знаеше, че Матю не одобрява, че тя работи за него, но това беше невъзможно, бе внимавала извънредно много да не издаде и чрез най-малък намек напрежението у дома.

Телефонът иззвъня и Робин го вдигна.

— Офисът на Корморан Страйк… Кой се обажда, моля?… Дерик Уилсън е — каза тя и му подаде слушалката.

— Здравей, Дерик.

— Господин Бестигуи замина за няколко дни — прозвуча гласът на Уилсън. — Ако искаш, ела да огледаш сградата…

— Там съм до половин час — отговори Страйк.

Изправи се, провери джобовете си за портфейла и ключовете и тогава забеляза, че Робин е малко умърлушена, макар да продължаваше да преглежда неуличаващите снимки.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да! — рече зарадвана тя, грабна чантата си и изключи компютъра.

Тежката боядисана в черно входна врата на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет се отвори към облицованото с мрамор фоайе. Точно срещу входа имаше красиво махагоново бюро, от дясната страна на което бяха стълбището, почти веднага изчезващо от погледа след извивката (мраморни стъпала, парапет от месинг и дърво), входът към асансьора с врати в старо злато и врата от тъмно масивно дърво, вградена в бялата стена. Върху голям бял куб в ъгъла между тази и външната врата бяха поставени високи цилиндрични вази с изобилие от наситенорозови лилиуми, чийто аромат насищаше топлия въздух. Лявата стена бе с огледала, които удвояваха размера на пространството и отразяваха оглеждащите фоайето Страйк и Робин, вратите на асансьора, модерния кристален полилей, както и издълженото в перспектива бюро за охраната с полирания му дървен плот.

Страйк си припомни думите на Уордъл: „Мраморни подове и облицовки в апартаментите. Досущ като петзвезден хотел“. Робин до него се опитваше да не издава колко е впечатлена. Така значи живееха мултимилионерите. Тя и Матю заемаха долния етаж на къща близнак в Клапъм; дневната й бе с размера на помещението, отредено тук за дежурния пазач, където Уилсън ги въведе най-напред. Имаше достатъчно място за маса и два стола; монтиран на стената шкаф побираше всички служебни ключове от апартаментите, а друга врата водеше към тясна тоалетна.

Уилсън носеше черна униформа с месингови копчета — по модел на униформите на полицейските началници — бяла риза и черна вратовръзка.

— Мониторите — посочи той на Страйк, като излязоха от задната стая и спряха зад бюрото, където имаше редица от четири малки черно-бели екрана, скрити от посетителите. Единият показваше заснетото от камерата пред външната врата: ограничен изглед към улицата; на друг се виждаше безлюдният подземен гараж; на третия — празният заден двор на номер осемнайсет, в който имаше морава, разни екзотични насаждения и висока задна стена, същата онази, на която Страйк се бе покачил преди; четвъртият даваше видимост на вътрешността на неподвижния в момента асансьор. В допълнение към мониторите имаше два контролни панела — за алармената инсталация на общите части и тези към вратите на басейна и гаража, както и два телефона, единият с външна линия, а другият — свързан само с трите апартамента.