Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Наистина ли?

— Да. Криеше си лицето, грам уважение не показа. Да не бях толкова разстроен, щях да му дам да разбере какво мисля за него. Ще ми се прави на съсипан, гадният му малък лицемер.

— Значи никога не си вярвал, че е самоубийство?

Странните изпъкнали очи на Соме се втренчиха в Страйк.

— Никога. Дъфийлд твърди, че бил у дилъра си, маскиран като вълк. Що за смотано алиби е това? Надявам се, че ти е на дневен ред за проверка. Дано не си заслепен от славата му, както бяха от полицията.

Страйк си припомни коментара на Уордъл за Дъфийлд.

— Не мисля, че според тях Дъфийлд е ослепителен.

— Тогава проявяват повече вкус, отколкото съм си мислил — заяви Соме.

— Защо си толкова сигурен, че не е било самоубийство? Лула е имала психични проблеми, нали така?

— Да, но ние имахме договорка като Мерилин Монро и Монтгомъри Клифт. Бяхме си обещали, че ако някой от нас сериозно се замисли за самоубийство, ще се обади на другия. Тя щеше да сподели с мен.

— Кога я чу за последен път?

— Обади ми се в сряда, докато още бях в Токио — отвърна Соме. — Тъпата крава все забравяше за осемте часа разлика. Бях изключил звука на телефона си в два през нощта, така че не вдигнах. Но тя ми беше оставила съобщение и въобще не беше на вълна самоубийство. Чуй това.

Той отново бръкна в чекмеджето на бюрото си, натисна няколко бутона и подаде мобилния си телефон на Страйк.

Лула Ландри заговори в ухото на Страйк, близка и реална, с малко пресипнал гърлен глас и с умишлено изопачен кокни изговор:

— Добре ли си, миличък? Имам да ти казвам нещо. Не съм сигурна, че ще ти хареса, но е голяма новина и съм толкова щастлива, че трябва да я споделя с някого, така че звънни ми, когато можеш, чу ли? Нямам търпение. — Следваха звуци от въздушни целувки.

Страйк му върна телефона.

— Ти върна ли й обаждането? Разбра ли каква е била голямата й новина?

— Не. — Соме смачка цигарата си и веднага извади друга. — Японците ми бяха наредили среща след среща. Колкото пъти ми хрумваше да се обадя, часът беше неподходящ. Във всеки случай… да ти кажа право, мислех, че знам какво ще ми каже, и никак не бях зарадван. Реших, че е бременна.

Соме кимна няколко пъти с новата цигара, стисната между зъбите си, после я махна, за да каже:

— Да, мислех, че се е подредила.

— От Дъфийлд ли?

— Силно се надявах, че не. Тогава още не знаех, че пак са се събрали. Тя не би посмяла да се върне пак при него, ако бях в страната, затова е изчакала да ида в Япония, коварната малка кучка. Знаеше, че го мразя, а тя държеше на мнението ми. Бяхме си близки като роднини с Кукувицата.

— Защо реши, че може да е бременна?

— Заради тона, с който говореше. Сам я чу, толкова е развълнувана… Такова чувство имах. Точно такова нещо би сторила Кукувицата и би очаквала аз да съм щастлив колкото нея, пък майната й на кариерата й, майната ми на мен, дето разчитах тя да рекламира новата ми модна линия за аксесоари…

— Това ли беше договорът за пет милиона лири, за който ми спомена брат й?

— Да, и бас държа, че Счетоводителя я е притискал да измъкне колкото е възможно повече — отново се нервира Соме. — Не беше в природата на Кукувицата да се опитва да ми задигне и последното пени. Тя знаеше, че участието й ще е нещо прекрасно, че ще я издигне на още по-високо ниво. Не парите бяха най-важното. Всички я свързваха с моите модели. Направи големия си пробив със снимка за „Вог“, облечена в моя рокля. Кукувицата обожаваше моите дрехи, обожаваше и мен, но когато хората се издигнат до някакво ниво и всички им втълпяват, че струват повече, забравят кой ги е довел дотам и нещата се връщат на нулата.

— Очевидно си преценил, че тя си струва, за да се обвържеш с договор за пет милиона лири.

— Ами аз кажи-речи за нея създадох тази линия, така че да се съобразявам с бременност при снимките нямаше да е много забавно. А и си представях как после Кукувицата съвсем ще оглупее и няма да иска да оставя проклетото бебе. Точно този тип беше тя: все търсеше хора, които да обича, заместители на семейство. Онези Бристоу напълно я бяха побъркали. Бяха я осиновили само като играчка за Ивет, която е такава кучка, че косата да ти настръхне.

— В какъв смисъл?

— Обсебваща. Вещаеща прокоба. Не искаше да изпусне Кукувицата от поглед, за да не умре като хлапето, заради което я бе купила — за да го замени. Лейди Бристоу идваше на всички ревюта, мотаеше се в краката на хората до момента, в който вече беше много болна. А имаше и чичо, който се отнасяше с Кукувицата като с отрепка, докато тя не започна да печели сериозно. Тогава взе да проявява малко повече уважение. Тия Бристоу много ценят парите.