Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Те са богато семейство, нали така?

— Алек Бристоу не остави чак толкова много. Не и някакво внушително състояние. Не като твоя старец. Всъщност как така — свърна Соме от темата на разговора — синът на Джони Рокъби работи като частен детектив?

— Ами просто това му е професията — отвърна Страйк. — Та разкажи за Бристоу.

Соме не показа да му е неприятно, задето го командват, напротив, сякаш му доставяше удоволствие, защото бе непривично изживяване.

— Спомням си как Кукувицата ми спомена, че по-голямата част от завещаното от Алек Бристоу била дялове от старата му компания, а „Албрис“ се сгромоляса в рецесията. В никой случай не е от порядъка на „Епъл“. Кукувицата печелеше повече от всички онези нещастници, преди да е навършила двайсет.

— Тази снимка — каза Страйк и посочи огромния фотос на „Паднали ангели“ на стената зад себе си — беше ли част от кампанията за пет милиона лири?

— Да — потвърди Соме. — Тези четири чанти бяха началото. Тя държи „Кашил“ тук. Дадох на всичките африкански имена заради нея. Беше обсебена от Африка. Оная уличница, родната й майка, която тя изкопа най-сетне, й беше казала, че баща й бил африканец, така че Кукувицата се побърка на тази тема. Говореше как щяла да учи там, да върши благотворителна работа… Нямаше значение, че дъртата кофа трябва да бе преспала поне с петдесет бандюги. Африканец, друг път — рече Соме и смачка цигарата си в стъкления пепелник. — Мърлата просто бе казала на Кукувицата каквото тя искаше да чуе.

— И ти реши да използваш снимката за кампанията, макар Лула току-що да е…

— Направих го в знак на почит към нея — с висок глас го прекъсна Соме. — Никога не е изглеждала по-красива. Беше един вид поклон към нея, към нас. Тя бе моята муза. Ако мръсниците не могат да го разберат, майната им и толкоз. Журналистите в тази страна са по-долни от най-долните отрепки. За всеки съдят по себе си.

— В деня, преди Лула да умре, са й били изпратени чанти…

— Да, от моите бяха. Изпратих й по една от тези — каза Соме и посочи снимката с върха на новата си цигара. — Със същия куриер пратих и дрехи на Дийби Мак.

— Той беше ли ги поръчал, или…

— Рекламни подаръци, драги — поясни Соме. — В името на добрия бизнес. Няколко суитчъра с качулки от конфекцията и разни аксесоари. Никога не е загуба да подаряваш на знаменитост.

— Той облече ли ги някога?

— Не знам — отвърна Соме, понижил леко тона. — Имах си други грижи на главата следващия ден.

— Видях го в Ютюб да носи суитчър с качулка с капси по него, ето такива — каза Страйк и посочи гърдите на Соме. — Във формата на юмрук.

— Да, този беше един от тях. Значи някой му ги е препратил. На единия имаше юмрук, на другия пистолет, а на гърба им беше изписан текст от негови песни.

— Лула говори ли с теб за това, че Дийби Мак ще отседне в апартамента под нейния?

— О, да. Но не беше достатъчно въодушевена от това. Все й казвах: миличка, ако за мен беше написал три песни, щях да го чакам гол зад вратата му, като пристигне. — Соме издиша две успоредни струи дим от ноздрите си и погледна изкосо Страйк. — Харесвам ги едри и грубовати — добави. — Но не и Кукувицата. Сам виждаш с какъв се хвана. Повтарях й: ти си тази, дето направи такъв голям въпрос от откриването на корените си, намери си едно свястно чернокожо момче и се задоми. Дийби щеше да е идеален за нея. Защо не? В последното шоу за сезона я накарах да мине по подиума под звуците на „Момиче с грозно лице“ на Дийби. „Наистина хубаво ти е тялото, но виж си мутрата в огледалото. Погледни се, че си кръгла нула. Момиче, нямаш нищо общо с Лула.“ Дъфийлд беше крайно недоволен.

Соме пуши един миг мълчаливо с поглед към стената със снимки.

— Къде живееш, някъде наблизо ли? — попита Страйк, макар да знаеше отговора.

— Не, на Чарлс стрийт в Кенсингтън — отвърна Соме. — Преместих се там миналата година. Далеч е от Хакни, няма спор, но вече ставаше глупаво, трябваше да се махна оттам. Твърде много разправии и побоища. Аз съм израснал в Хакни — обясни той. — Тогава бях никому неизвестният Кевин Оусу. Смених си името, когато напуснах дома. Като теб.

— Аз никога не съм бил Рокъби — уточни Страйк и обърна нова страница в бележника си. — Родителите ми не са били женени.

— Това всички го знаем, драги — подхвърли Соме не без известна злоба. — Обличах твоя старец за снимки в „Ролинг Стоун“ миналата година: прилепнал костюм и омачкано бомбе. Виждаш ли го често?

— Не — отговори Страйк.