Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Робин не издаде и с трепкане на клепач, че не знае нищо по въпроса.

Луси отпи от чашата си.

— Откъде точно в Йоркшър си?

Нататък разговорът потече приятно до момента на влизането на Страйк, когато двете се смееха на описанието, което Робин даваше на последния опит на Матю в начинанието „Направи си сам“.

Ала докато вървеше обратно към офиса със сандвичите и чипса, на Робин й бе по-мъчно за Страйк, отколкото преди. Бракът му — или ако не бяха женени, сериозната му връзка — се бе провалил; той спеше в офиса си; претърпял бе раняване във войната, а сега бе установила, че и майка му бе починала при съмнителни и грозни обстоятелства.

Тя не се преструваше пред себе си, че това състрадание не е примесено с любопитство. Вече знаеше, че непременно в близкото бъдеще ще потърси подробности в мрежата за смъртта на Леда Страйк. В същото време се чувстваше виновна, задето бе зърнала неуместно част от косматия корем на Страйк, случайно изложен на показ сутринта. Вече знаеше, че той е горд и самостоятелен човек; това бяха негови качества, които пораждаха у нея симпатия и уважение, та макар и тези качества да намираха израз в походно легло, лични вещи в кашони на площадката, празни кутии от полуготови нудли в кошчето за боклук и да предизвикваха презрение у хора като Матю, за които всеки, живеещ в некомфортна среда, непременно е мърляч или пройдоха.

Робин не беше сигурна дали не си въобразява, че атмосферата в офиса бе леко напрегната при завръщането й. Страйк седеше пред монитора на компютъра й, тракаше по клавиатурата и макар да й благодари за сандвичите, не се откъсна от работата си както обичайно, за да побъбрят десетина минути по случая „Ландри“.

— Трябва ми компютърът за малко, ще ти бъде ли удобно да поседиш на канапето? — попита я той и продължи да чатка по клавишите.

Робин се чудеше дали Луси бе казала на Страйк за какво са си приказвали. Надяваше се да не го е направила. После се ядоса, че се чувстваше виновна. В края на краищата тя не бе сторила нищо лошо. Тези й чувства временно заглушиха голямото й желание да разбере дали бе намерил Рошел Онифаде.

— Аха! — рече Страйк.

Открил бе в сайта на италианския дизайнер червеното палто от фалшиви кожи, с каквото бе облечена Рошел тази сутрин. Пуснато бе в продажба едва през последните две седмици и струваше хиляда и петстотин лири.

Робин изчака Страйк да обясни възклицанието си, но той не го направи.

— Намери ли я? — попита го тя най-сетне, когато Страйк се извърна към нея и се зае да развива сандвичите си.

Той й разказа за срещата, но вече ги нямаше ентусиазмът и благодарността от сутринта, когато неведнъж я нарече „гений“. Тонът на Робин, с който го уведоми за резултатите от собствените си запитвания по телефона, бе съответно също така хладен.

— Обадих се на Дружеството на правистите за конференцията в Оксфорд на седми януари — каза тя. — Тони Ландри е присъствал. Престорих се на делегатка, която също е била там, и казах, че съм изгубила визитката му.

Той не изглеждаше особено заинтересуван от информацията, която бе поискал, нито я похвали за инициативността й. Разговорът замря и остави неудовлетворение и у двамата.

Конфронтацията с Луси бе изтощила Страйк; той искаше да е сам. Подозираше също, че Луси може да е казала на Робин за Леда. Сестра му се измъчваше от факта, че майка им бе живяла и умряла при такива скандални обстоятелства, но изпадаше в настроения, в които биваше обземана от парадоксалното желание да го обсъжда надълго и нашироко, особено с непознати. Може да беше нещо като предпазен вентил поради мълчанието, което пазеше за миналото си пред своите приятелки от предградието, а може и да пренасяше военните действия във вражеска територия, тревожейки се от това, което хората може би вече знаеха, и стараейки се да предвари нездравия им интерес. Ала той не искаше Робин да знае за майка му, за крака му, за Шарлот, за никоя от темите, които Луси държеше да разчопля.

Уморен и в лошо настроение, Страйк несправедливо разпростря и над Робин общото си раздразнение от жените, които сякаш не можеха да оставят човек на мира. Помисли, че би могъл да отнесе бележките си в „Тотнъм“ този следобед, където би могъл да мисли, без да е прекъсван и без да му досаждат с настояване за обяснения.

Робин остро усети промяната в атмосферата. Възприе духа на мълчание, наложен от безучастно дъвчещия Страйк, изтръска се от трохите и му предаде съобщенията от сутринта с делови и неутрален тон.