Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк никога не беше влизал в „Сърпънтайн Бар енд Кичън“. Намираше се на брега на езеро с лодки и представляваше забележителна сграда, която приличаше на футуристична пагода повече от всичко друго, което той беше виждал. Обемистият бял покрив, наподобяващ огромна книга, поставена с разтворените страници надолу, беше поддържан от шедова конструкция, облицована със стъкло. Огромна плачеща върба галеше с вейките си страничната фасада на ресторанта и повърхността на водата.

Макар да бе хладен и ветровит ден, гледката към езерото, огряно от слънцето, бе великолепна. Страйк избра външна маса точно до водата, поръча си пинта „Дум бар“ и се зае да чете вестника си.

Бристоу закъсняваше вече десет минути, когато висок, добре сложен светъл мъж в скъп костюм се спря до масата на Страйк.

— Господин Страйк?

Беше над петдесет и пет годишен, с гъста коса, стегната челюст и изявени скули и приличаше на средно прочут актьор, нает да играе богат бизнесмен в минисериал. Страйк, чиято визуална памет беше отлично тренирана, го разпозна веднага като високия мъж, недоволен от окръжаващата го обстановка на погребението на Лула Ландри, от снимките, открити от Робин онлайн.

— Тони Ландри, чичото на Джон и Лула. Може ли да седна?

Според Страйк усмивката му бе може би най-съвършеният пример за неискрена социална гримаса — просто оголи равните си бели зъби. Ландри съблече палтото си, метна го върху облегалката на стола срещу Страйк и седна.

— На Джон му се наложи да се забави в службата — каза той. Вятърът разроши косата му и показа известно оредяване по слепоочията. — Помоли Алисън да ви звънне, за да ви уведоми. Случайно минавах покрай бюрото й в същия момент и реших да дойда и лично да ви предам съобщението. Така ще имам възможност да поговоря с вас насаме. Очаквах да се свържете с мен. Знам, че обхождате постепенно всички, с които е контактувала племенницата ми.

Той извади очила със стоманени рамки от горния джоб на сакото си, сложи си ги и отдели един момент на менюто. Страйк отпиваше от бирата си и чакаше.

— Чух, че сте разговаряли с госпожа Бестигуи — каза Ландри, като остави менюто, свали очилата и отново ги прибра в джобчето.

— Да, така е — отговори Страйк.

— Танзи очевидно е изпълнена с добри намерения, но не си прави услуга, като повтаря версия, доказана от полицията за несъстоятелна. Никак не си прави услуга — повтори Ландри високопарно. — Казах го и на Джон. Първото му задължение би трябвало да е към клиентката на фирмата и опазването на интересите й. За мен терин от джолан — добави той към минаващата келнерка — и трапезна вода. Бутилирана. И тъй, господин Страйк, намирам за най-добре да съм директен. По много причини, всичките основателни, не одобрявам ровенето около смъртта на Лула. Не очаквам да се съгласите с мен. Вие печелите тъкмо от ровене около семейни трагедии. — Отново показа агресивната си студена усмивка. — Разбирам ви и не съм лишен от съчувствие към вас. Всички трябва някак да си изкарваме прехраната и мнозина сигурно биха казали, че моята професия е също тъй паразитна като вашата. Ала може би ще е от полза и за двама ни да изложа пред вас известни факти, които Джон е предпочел да премълчи.

— Преди да стигнем дотам — прекъсна го Страйк, — какво точно задържа Джон в службата? Ако няма да дойде, ще си уредя нова среща с него. Имам да се видя с други хора днес следобед. Още ли работи над оня случай с Конуей Оутс?

За Конуей Оутс знаеше само онова, което Ърсула бе подхвърлила — че е американски финансист, ала споменаването на покойния клиент на фирмата произведе желания ефект. Помпозността на Ландри, желанието му да контролира разговора, позата му на самоуверено превъзходство изчезнаха напълно, заместени от шок и гняв.

— Джон не би могъл… Нима е бил толкова…? Това са абсолютно конфиденциални дела на фирмата.

— Не беше Джон — уточни Страйк. — Госпожа Ърсула Мей спомена, че имало някакъв проблем с наследниците на господин Оутс.

Очевидно стъписан, Ландри избъбри:

— Много съм изненадан… Не бих очаквал от Ърсула… от госпожа Мей…

— И така, Джон ще дойде ли изобщо? Или му възложихте нещо, което да го държи зает през цялата обедна почивка?

Наслаждаваше се да гледа как Ландри се бори със своята сприхавост и се мъчи да възвърне контрола над себе си и над ситуацията.

— Джон скоро ще е тук — процеди той накрая. — Надявах се, както казах, да мога да ви изложа някои факти насаме.

— Ами добре, в такъв случай ще ми трябва това. — И Страйк извади от джоба си бележник и химикалка.