Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Робин сама не знаеше откъде й хрумваха тези измислици, просто я беше обзело вдъхновение. Като изхлузи пуловера и полата си, започна да облича с извиващи се движения прилепналата отровнозелена рокля. Докато говореше, Сандра ставаше все по-реална за нея: малко поразглезена, донякъде отегчена, склонна да споделя с Анабел на чаша вино, че брат й (банкер, реши Робин, макар и Страйк ни най-малко да не покриваше представата й за банкер) е напълно лишен от вкус.

— Поръча ми да го доведа във „Вашти“ и да го накарам да отвори портфейла си. О, да, тази е хубава.

Беше повече от хубава. Робин се взираше в отражението си; никога не беше носила нещо толкова красиво в живота си. Зелената рокля бе така вълшебно скроена, че смаляваше талията й неимоверно, подчертаваше плавните извивки на фигурата й и издължаваше бялата й шия. Беше като змийска богиня в проблясващата зелена дреха и продавачките дружно изразиха възторга си с възклицания.

— Колко струва? — обърна се Робин към червенокосата.

— Две хиляди осемстотин деветдесет и девет — отвърна момичето.

— Нищо не са за него — безгрижно подхвърли Робин и мина през завесата да се покаже на Страйк, когото завари да разглежда купчина ръкавици върху кръгла маса.

Единственият му коментар на зелената рокля беше „Да“. Едва я погледна.

— А може би това не е цветът на Сандра — рече Робин, неочаквано почувствала се неловко. Все пак Страйк не беше неин брат, нито пък гадже. Може би беше отишла твърде далеч с тази поява в прилепналата рокля. Бързо се оттегли в пробната.

Останала отново по сутиен и бикини, тя каза:

— Последния път, когато Сандра била тук, Лула Ландри седяла във вашето кафене. Според Сандра на живо била великолепна, още по-хубава, отколкото на снимките.

— О, да, такава беше — съгласи се момичето с розовата коса, което беше донесло златистия жакет и го притискаше към гърдите си. — Постоянно идваше тук, виждахме я всяка седмица. Искате ли да пробвате това?

— Дойде и в деня, преди да умре — намеси се момичето с коса като захарен памук, докато помагаше на Робин да облече златистия жакет. — И то в същата тази пробна.

— Наистина ли? — възкликна Робин.

— Няма да се закопчее на бюста, но и откопчан стои прекрасно — отбеляза червенокосата.

— Не, не става, Сандра е дори малко по-едра от мен — безмилостно оплю Робин фигурата на въображаемата си снаха. — Ще пробвам тази черна рокля. Та казвате, че Лула Ландри била тук в деня преди смъртта си?

— Да — потвърди момичето с розовата коса. — Толкова натъжаващо. Ти я чу, нали, Мел?

Червенокосата с татуировките, която държеше черна рокля с дантелени гарнитури, издаде неопределим звук. Робин я погледна в огледалото и не забеляза у нея желание да сподели онова, което умишлено или неволно беше дочула.

— Говорила е с Дъфийлд, нали, Мел? — подсказа бъбривката с розовата коса.

Робин видя, че Мел се намръщи. Въпреки татуировките й Робин остана с впечатление, че е доста по-възрастна от другите две момичета. Изглежда смяташе, че дискретността по повод всичко, случващо се в шатрите от кремава коприна, е задължителна в работата й, докато другите две изгаряха от желание да изтърсят клюката, и то пред жена, готова с лека ръка да харчи парите на богатия си брат.

— Сигурно няма как да не чуеш какво става в тези пробни — подхвърли Робин, малко задъхана, докато се пъхаше в дантелената рокля, подпомагана от обединилите усилия три продавачки.

Мел отстъпи леко в упорството си.

— Да, така е. А хората, като влязат тук, си говорят каквото им дойде наум. Няма как да не чуеш разни неща през това — посочи тя завесата от сурова коприна.

Притисната здраво в усмирителната риза от черна дантела и кожа, Робин промълви:

— Човек би помислил, че Лула Ландри ще е по-предпазлива, при положение че репортерите я следваха на всяка крачка.

— Да — съгласи се червенокосата, — логично би било. Не че аз ще разтръбя какво съм чула, но някои хора биха могли да го сторят.

Като пренебрегна факта, че тя очевидно бе споделила чутото с колежките си, Робин я похвали за рядката й дискретност.

— Но сигурно се е наложило да го кажете пред полицията — предположи тя, като изпъна роклята и се стегна за вдигането на ципа.

— Полицията изобщо не дойде тук — каза момичето с косата като захарен памук и в тона й прозвуча разочарование. — Казвах на Мел, че трябва да отиде и да им разкаже какво е чула, но тя не искаше.

— Не беше нищо — побърза да каже Мел. — А и не би имало значение. Нали се доказа, че той не е бил там.