Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Хубав ден е навън.

— Моля ви да прочетете това. Моля ви.

Беше понеделник сутрин и Страйк тъкмо се връщаше от слънчевата улица, където бе излязъл да пуши и да побъбри с момичето от музикалния магазин отсреща. Косата на Робин отново беше разпусната; днес очевидно нямаше повече интервюта. Това умозаключение в комбинация с ефекта от слънцето след дъжда повиши настроението на Страйк. Ала Робин изглеждаше напрегната, застанала зад бюрото с розов лист хартия в ръце, украсен с обичайните котенца.

— Не се отказва, а?

Страйк взе писмото, прочете го и се ухили.

— Не разбирам защо не отивате в полицията — заяви Робин. — Такива ужасни неща иска да ви причини…

— Сложи го в папката — отсече безгрижно Страйк, пусна писмото на бюрото и запрелиства оскъдната поща за деня.

— Това не е всичко — каза Робин, очевидно нервирана от това му отношение. — Обадиха се от „Временни кадри“.

— Така ли? Какво искат?

— Питаха за мен — отвърна Робин. — Очевидно подозират, че още съм тук.

— Ти какво им каза?

— Престорих се на друга.

— Съобразително си постъпила. На коя?

— Представих се като Анабел.

— Когато на хората им се наложи да посочат без обмисляне фалшиво име, обикновено избират някое, започващо с А. Знаеше ли го?

— Ами ако изпратят някого да провери?

— Е и?

— От вас ще се опитат да измъкнат пари, не от мен! Ще настояват да им платите такса.

Той се усмихна на искрената й тревога, че ще му се наложи да плати сума, каквато не може да си позволи. Възнамеряваше отново да я помоли да звъни в офиса на Фреди Бестигуи и да започне търсене по онлайн телефонните указатели на номера на лелята на Рошел Онифаде, която живееше в Килбърн. Вместо това каза:

— Добре, ще опразним офиса тогава. Канех се да ида да погледна „Вашти“ преди срещата ми с Бристоу. Може би ще изглежда по-естествено, ако отидем двамата.

— „Вашти“? Бутика?

— Да. Знаеш го, така ли?

Беше ред на Робин да се усмихне. Чела беше за него в списания; за нея той олицетворяваше блясъка на Лондон; място, където редакторите на модни издания откриваха уникални тоалети, всеки един на цената на шестмесечни заплати на Робин, за да ги покажат на читателите си.

— Знам го — потвърди тя.

Той откачи шлифера й и й го подаде.

— Ще се преструваме, че си сестра ми Анабел. Ще ми помагаш да избера подарък за съпругата си.

— Какъв е проблемът на онзи, дето отправя смъртните заплахи? — попита Робин, докато седяха един до друг в метрото. — Кой е той?

Беше потиснала любопитството си по повод Джони Рокъби и тъмнокосата хубавица, напуснала тичешком сградата в първия й работен ден, а походното легло въобще не беше споменавано. Но със сигурност имаше правото да попита за смъртните заплахи. Та нали досега й се бе наложило да отвори три розови плика и да изчете неприятните закани, надраскани между играещи котенца. Страйк никога не ги и поглеждаше.

— Казва се Брайън Мадърс — отговори Страйк. — Дойде при мен миналия юни, защото жена му хойкала. Поиска да я следя, така че я поставих под наблюдение в продължение на един месец. Съвсем обикновена жена: некрасива, старомодно облечена, несполучливо накъдрена. Работеше в счетоводството на голям склад за килими. Прекарваше работното си време в малка канцелария с три колежки, ходеше на бинго всеки четвъртък, правеше петъчното пазаруване в „Теско“, а в събота посещаваше местния ротариански клуб със съпруга си.

— И кога очакваше той да е хойкала? — попита Робин.

Бледите им отражения се полюшваха в черния прозорец. Лишена от цвят заради острата светлина във вагона, Робин изглеждаше по-възрастна, но някак неземна, а Страйк — с по-изострени черти и по-грозен.

— В четвъртък вечер.

— И правеше ли го?

— Не, наистина ходеше на бинго с приятелката си Маги, но във всичките четири четвъртъка, когато я следих, умишлено закъсняваше с прибирането си у дома. Обикаляше известно време с колата, след като оставяше Маги. Една вечер влезе в пъб сама и пи доматен сок, седнала в ъгъла и с много плах вид. Друга вечер остана в колата си в края на тяхната улица в продължение на четирийсет и пет минути, преди да завие зад ъгъла.

— Защо? — попита Робин, докато влакът тракаше шумно през дълъг тунел.

— Ами тъкмо там е въпросът, нали? Да докаже нещо? Да го нервира? Да го заинтригува? Да го накаже? Да се опита да вкара някакво вълнение в скучния им брак? Всеки четвъртък — малко и необяснимо закъснение. Той е нервак и бързо бе захапал въдицата. Това го подлудяваше. Беше сигурен, че тя се среща с любовник веднъж седмично и че приятелката й Маги я прикрива. Опитал се бе да я следи сам, но беше убеден, че в тези случаи е отивала на бинго, защото е знаела, че е наблюдавана.