Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк пусна отново неколкосекундния запис и после пак. Не видя опити за комуникиране между двамата тичащи, никакъв знак, че си бяха подвикнали нещо или дори че се бяха погледнали, докато на бегом се отдалечаваха от камерата. Изглежда всеки бе сам за себе си.

Той пусна записа за четвърти път и след няколко опита успя да го спре на стопкадър в секундата, когато бе осветен суитчърът на по-бавния мъж. Присви очи срещу екрана и се приближи към размазания образ. След цяла минута взиране бе почти сигурен, че първата дума от надписа завършваше на „к“, но втората, за която предполагаше, че започва с „дж“, бе напълно неразличима.

Натисна копчето, за да продължи записа, и се опита да разбере по коя точно пряка беше поел вторият мъж. Три пъти изгледа как се отделя от другия и макар името на улицата да не можеше да се прочете, той знаеше от Уордъл, че трябва да е била Халиуел стрийт.

Разследващите полицаи бяха преценили, че след като първият мъж се бе присъединил към приятел извън обхвата на камерите, вероятността да е убиец намалява. Ала това важеше само ако двамата наистина бяха приятели. Страйк трябваше да се примири, че след като бяха уловени заедно на запис в такова време и такъв час и действаха почти по идентичен начин, вероятността за съучастничество е голяма.

Остави записа да продължи и той почти стряскащо премина към вътрешността на автобус. Качи се момиче; заснето откъм шофьора, то беше с оптически скъсено и засенчено лице, но русата му конска опашка бе ясно различима. Мъжът, който последва момичето вътре, доколкото можеше да се види, силно напомняше на онзи, който по-късно беше вървял по Белами стрийт към Кентигърн Гардънс. Беше висок и с качулка, с бял шал, вързан през средата на лицето, като горната му част се губеше в сянка. Единственото ясно различимо нещо бе емблемата на гърдите му — стилизирани букви „ГС“.

Записът отново подскочи и показа Тиобалдс Роуд. Ако онзи, който вървеше бързо по него, бе човекът, слязъл от автобуса, явно беше махнал белия шал, но пък походката и телосложението силно напомняха на него. Този път Страйк остана с впечатлението, че мъжът умишлено държи главата си наведена.

Записът завърши с черен бланк. Страйк седеше и го гледаше дълбоко замислен. Когато се осъзна, с изненада видя, че обстановката около него е цветна и осветена от слънчеви лъчи.

Извади от джоба мобилния си телефон и позвъни на Джон Бристоу, но се включи гласова поща. Остави съобщение на Бристоу, че в момента гледа записа от охранителните камери и вече е прочел полицейското досие, че има още неща, за които иска да го попита, и дали ще е възможно да се срещнат през следващата седмица.

След това се обади на Дерик Уилсън, чийто телефон също се включи на гласова поща, и му остави съобщение с молба да отиде и да погледне Кентигърн Гардънс номер осемнайсет отвътре.

Страйк тъкмо натисна бутона за прекъсване, когато вратата на дневната се отвори и влезе Джак, средният му племенник. Беше зачервен и възбуден.

— Чух те, че говориш — каза Джак. Затвори вратата също толкова внимателно, както бе сторил и чичо му.

— Не трябва ли да си в градината, Джак?

— Ходих да пишкам — отвърна племенникът му. — Чичо Корморан, ти донесе ли ми подарък?

Страйк, който не бе пускал пакета от пристигането си насам, му го подаде и проследи как опаковката, плод на старанието на Робин, се унищожава от нетърпеливите пръстчета.

— Супер! — възкликна щастливо Джак. — Войник.

— Точно така — каза Страйк.

— Има си оръжие и всичко.

— Да, има си.

— Ти имаше ли оръжие, когато беше войник? — попита Джак, като насочи вниманието си към картинката на кутията.

— Имах две — съобщи Страйк.

— Още ли ги пазиш?

— Не, трябваше да ги върна.

— Жалко — заключи нехайно Джак.

— Защо не участваш в играта? — попита го Страйк, когато от градината отново изригнаха крясъци.

— Не ми се играе — отвърна Джак. — Може ли да го извадя?

— Да, добре — каза Страйк.

Джак трескаво награби кутията, а през това време Страйк измъкна дискретно дивидито на Уордъл от плейъра и го пусна в джоба си. После помогна на Джак да освободи парашутиста от ограничителните скоби, държащи го към картона, и да нагласи автомата в ръцете му.

Луси ги завари там десет минути по-късно. Джак караше войника си да стреля иззад гърба на дивана, а Страйк се преструваше, че е улучен в корема.

— За бога, Корм, това е неговото парти, редно е да играе с другите деца! Джак, обясних ти, че не е позволено да отваряш никакви подаръци още. Вземи го… не, ще трябва да остане тук вътре… Не, Джак, по-късно ще играеш с него… Бездруго почти стана време за вечеря.