Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Как я караш, Корм? — попита Грег, който бе предал контрола над музиката на друг баща. Зетят на Страйк беше специалист по количествено-стойностни сметки в строителството и тъй като винаги се колебаеше какъв тон да възприеме към Страйк, беше се спрял на комбинация от заядливост и агресивност, която дразнеше Страйк. — Къде е красавицата Шарлот? Да не сте се разделили пак? Ха-ха-ха. Вече ви изгубих дирите.

Едно от по-малките момиченца беше блъснато и Грег побърза да се притече на помощ на майката да се справи с още сълзи и петна от трева. Играта продължаваше сред шум и хаос. Най-сетне беше излъчен победител; последваха нови сълзи от подгласника, който трябваше да бъде умирен с утешителна награда от черния чувал, поставен до хортензиите. След това бе обявен втори кръг на същата игра.

— Здравейте! — възкликна едра жена на средна възраст и се приближи към Страйк. — Вие трябва да сте братът на Луси.

— Да — потвърди той.

— Чухме за злополуката с крака ви — заяви тя и се втренчи в обувките му. — Луси ни държи в течение. Виж ти, човек не би отгатнал. Изобщо не забелязах да куцате, като пристигнахте. Не е ли удивително какво постигат в наши дни? Сигурно сега тичате дори по-бързо, отколкото преди!

Може би тя си представяше, че има под панталоните си протеза от карбонови влакна като параолимпиец. Отпи от бирата си с насилена невесела усмивка.

— Вярно ли е? — попита тя и го заоглежда с нескрито любопитство. — Наистина ли сте син на Джони Рокъби?

Нишката на търпението на Страйк, без той да го съзнава, се бе опънала до краен предел и ето че се скъса.

— Да пукна, ако знам — отвърна. — Защо не му се обадите да го питате?

Тя изглеждаше втрещена. След няколко секунди се отдалечи от него, без да продума. Видя я да говори с друга жена, която погледна към Страйк. Поредното дете падна, удари главата си в портичката за крикет, украсена с гигантска ягода, и нададе оглушителен писък. Докато вниманието на всички бе насочено към новата жертва на злополука, Страйк незабелязано се върна в къщата.

Предната стая беше безлично удобна — бежова гарнитура от три части, репродукция на импресионистична картина над камината и подредени по рафтовете снимки в рамки на тримата му племенници в техните зелени училищни униформи. Страйк затвори внимателно вратата, за да се изолира от шума в градината, извади от джоба си изпратеното от Уордъл дивиди, пъхна го в плейъра и включи телевизора.

Върху него бе поставена снимка, направена на празненството по случай трийсетгодишнината на Луси. Баща й Рик беше с втората си жена. Страйк стоеше най-отзад, където го подреждаха на всяка групова снимка, откакто бе навършил пет години. Тогава още имаше два крака. До него беше Трейси, колежка от Отдела за специални разследвания, за която Луси се бе надявала той да се ожени. Впоследствие Трейси се омъжи за техен общ приятел и наскоро роди дъщеря. Страйк си бе казал, че трябва да изпрати цветя, но все не се наканваше.

Свали погледа си към екрана и натисна бутона за начало.

Черно-белият запис започна веднага. Бяла улица, пред камерата се сипеше сняг на парцали. Сто и осемдесет градусовият обхват включваше пресечката на Белами и Олдърбрук Роуд.

Един мъж, крачещ сам, влезе в кадър от дясната страна на екрана; висок, с дълбоко пъхнати в джобовете ръце, облечен на катове и с качулка на главата. Лицето му изглеждаше странно на черно-белия запис; получаваше се зрителна измама; на Страйк му се стори, че гледа бяла долна част на лицето и черна превръзка на очите, преди разумът да му подскаже, че пред него всъщност е черна горна част на лицето и бял шал, вързан над носа, устата и брадичката. Имаше някаква размазана емблема на якето му, иначе дрехите му бяха неразпознаваеми.

Когато вървящият наближи камерата, наведе глава и сякаш се взря в нещо, което извади от джоба си. Секунди по-късно сви по Белами Роуд и изчезна от обхвата на камерата. Дигиталният часовник в десния долен ъгъл на екрана сочеше един и трийсет и девет часа.

Записът прескочи напред. Отново се появи размазана картина на същото кръстовище, очевидно пусто, същите парцали сняг скриваха гледката, но сега часовникът в долния ъгъл показваше два часа и дванайсет минути.

Двамата Бягащи нахлуха в кадър. Онзи отпред бе разпознаваем като мъжа с белия шал върху устата си; дългокрак и атлетичен, той тичаше надолу по Олдърбрук Роуд. Вторият беше по-дребен и слаб, с качулка и шапка върху нея; докато тичаше след първия, като прогресивно изоставаше от него, Страйк забеляза черните ръце, свити в юмруци. Една улична лампа за кратко освети шарката на гърба на суитчъра му; по средата на Олдърбрук Роуд той внезапно и рязко сви по една пряка вляво.