Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк прочете отгоре-отгоре показанията на Бристоу, които напълно съвпадаха с разказа, дошъл от устата му, и продължи към изявлението на Тони Ландри, чичо на Джон и Лула. Той бе посетил Ивет Бристоу по едно и също време с Лула — в деня преди смъртта на момичето — и твърдеше, че племенницата му изглеждала „нормално“. След това Ландри бил откаран с кола до Оксфорд, където в хотел „Малмезон“ присъствал на международна конференция за развитието на семейното право. Описанието на местонахождението му бе последвано от неразбираеми коментари за телефонни разговори. За да добие яснота по въпроса, Страйк обърна на копията от телефонните разпечатки.

Лула почти не бе използвала стационарния си телефон през седмицата, предшестваща смъртта й, и нито веднъж в последния ден от живота си. Ала на тази дата от мобилния й телефон бяха регистрирани цели шейсет и шест обаждания. Първият разговор, в девет и петнайсет сутринта, беше с Еван Дъфийлд; вторият, в девет и трийсет и пет — с Киара Портър. Следваше интервал от няколко часа, през който не бе говорила с никого по мобилния си телефон, после в един и двайсет и една минути следобед бе подхванала лудешко, почти непрестанно звънене на два номера. Единият беше на Дъфийлд; другият, според надрасканото име до номера при първото му появяване — на Тони Ландри. Беше телефонирала отново и отново на двамата мъже. Тук-там имаше паузи от по двайсетина минути, после бе започвала да звъни пак, несъмнено като бе натискала бутона за повторно избиране. Страйк прецени, че цялото това френетично звънене трябва да бе започнало, когато се бе върнала в апартамента си, докато е била в компанията на Киара Портър и Брайъни Радфорд, макар нито една от двете жени да не бе споменала за често телефониране.

Страйк се върна на показанията на Тони Ландри, които не хвърляха никаква светлина по въпроса защо племенницата му толкова е държала да се свърже с него. Бе обяснил, че изключил звука на телефона си по време на конференцията и чак много по-късно забелязал, че племенницата му е звъняла многократно следобеда. Нямал представа защо, нито й върнал обаждането, защото престанала да му звъни и той предположил, правилно, както се бе оказало, че вече е в някой нощен клуб.

Страйк започна да се прозява все по-често; хрумна му да си направи кафе, но не можа да събере енергия за това. Теглеше го към леглото, но подтикван от навика да не оставя недовършена работа, отвори на копията от дневника на охраната, показващи влизането и излизането на посетители на номер осемнайсет в деня, предшестващ смъртта на Лула Ландри. Внимателният оглед на подписи и инициали разкри, че Уилсън не е бил толкова старателен във воденето на книгата за посетители, колкото биха желали работодателите му. Както Уилсън вече бе казал на Страйк, движенията на обитателите на сградата не се записваха в дневника, така че влизанията и излизанията на Ландри и семейство Бестигуи отсъстваха. Първото вписване на Уилсън бе за пощальона в девет и десет; следващото, в девет и двайсет и две, гласеше „Доставка на цветя за апартамент 2“; накрая — в девет и петдесет, „Секюрибел“. Не бе отбелязан часът на излизане на техника, проверявал алармените инсталации.

Иначе беше (както и Уилсън го бе описал) спокоен ден. Киара Портър бе пристигнала в дванайсет и петдесет, Бриони Радфорд — в тринайсет и двайсет. Излизането на Радфорд бе отбелязано със собствения й подпис в шестнайсет и четирийсет, но Уилсън сам бе вписал влизането на хората от кетъринга в апартамента на Бестигуи в деветнайсет часа, излизането на Киара с Лула — в деветнайсет и петнайсет, и напускането на хората от кетъринга — в двайсет и един и петнайсет.

Страйк се разочарова, че от полицията бяха фотокопирали само страницата от деня преди смъртта на Ландри, защото се беше надявал някъде из дневника да открие фамилията на неуловимата Рошел.

Беше почти полунощ, когато Страйк насочи вниманието си към полицейския доклад за съдържанието на лаптопа на Ландри. Очевидно бяха търсили основно имейли, сочещи към самоубийствени настроения или намерения, и в това отношение не бяха постигнали успех. Страйк хвърли поглед на имейлите, които Ландри бе изпращала и получавала през последните две седмици от живота си.

Беше странно, но факт, че безбройните снимки, запечатали неземната й красота, правеха по-трудно, а не по-лесно за Страйк да повярва, че тя реално е съществувала. Чертите й придаваха на образа й абстрактност въпреки уникалната хубост на лицето.