Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Разноцветният пищящ и святкащ водовъртеж, в който се озова, едва стигаше до съзнанието му. Без да се заглежда, той преминаваше от етаж на етаж, необезпокояван от възбудените писъци, от бръмченето на вдигналите се във въздуха хеликоптери играчки, от квиченето на механичните прасета, движещи се пред краката му. Накрая, някъде след двайсет минути, се спря пред щанда с армейски кукли. Застана неподвижен, взрян в редиците от миниатюрни морски пехотинци и парашутисти, но почти без да ги вижда, глух за шепота на родителите, които се опитваха да го заобиколят със синчетата си, защото се притесняваха да помолят странния едър мъж да се отмести.

Започна да вали в сряда. Лондонско време, влажно и сиво, при което старият град изглеждаше вял и унил: бледи лица под черни чадъри, вечната миризма на мокри дрехи, ритмичното барабанене на дъжда по прозореца на кабинета на Страйк през нощта.

Дъждът в Корнуол беше различен. Страйк си спомняше как през онези месеци, докато посещаваше селското училище в Сейнт Моус, той шибаше като с камшици стъклата в резервната спалня на леля Джоун и чичо Тед в спретнатата малка къща, която миришеше на цветя и печива. Подобни спомени винаги изплуваха в съзнанието му, когато му предстоеше да се види с Луси.

В петък следобед дъждовните капки още танцуваха дръзко по первазите на прозорците, когато, седнали в двата противоположни края на секретарското бюро, Робин опаковаше куклата парашутист за Джак, а Страйк й пишеше чек за седмичната заплата минус комисионата на агенцията „Временни кадри“. Робин се канеше да отиде на третото си за тази седмица „истинско“ интервю за работа и изглеждаше чистичка и спретната в черния си костюм и с прибраната на кок яркоруса коса.

— Готово — изрекоха двамата едновременно.

Робин плъзна по бюрото идеален пакет в хартия с десен на космически кораби, а Страйк й подаде чека.

— Жива и здрава да си — каза Страйк, като взе пакета. — Аз не мога да опаковам.

— Дано да му хареса — отговори тя и прибра чека в черната си ръчна чанта.

— Дано. А на теб успех с интервюто. Искаш ли тази работа?

— Ами доста добра е. „Човешки ресурси“ в медийна консултантска фирма в Уест Енд — отвърна тя без особен ентусиазъм. — Приятно прекарване на партито. Ще се видим в понеделник.

Самоналоженото наказание да слиза на Денмарк стрийт, за да пуши, беше още по-досадно при непрестанния дъжд. Страйк стоеше едва защитен под козирката на входа и се питаше кога ще се откаже от този си навик и ще възвърне физическата си форма, изчезнала заедно с неговата платежоспособност и с домашния му комфорт. Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня.

— Реших, че ще ти е приятно да узнаеш. Сигналът ти си изплати дивидентите — изрече тържествуващо Ерик Уордъл.

Страйк чуваше шум от двигател и мъжки гласове на фона.

— Бърза работа — коментира той.

— Да, не се мотаем.

— Означава ли това, че ще получа желаното?

— Точно затова ти се обаждам. Днес вече е късничко, но ще ти го изпратя в понеделник.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мога да изчакам в офиса.

Уордъл се изсмя леко подигравателно.

— Плаща ти се на час, нали? Мислех, че би предпочел да проточиш малко работата.

— Ако мога да го получа тази вечер, ще се погрижа пръв да научаваш сигналите от стария ми приятел, стига да има такива.

В кратката пауза, която последва, Страйк чу един от мъжете, които бяха в колата с Уордъл, да казва „… гадната физиономия на Фиърни…“.

— Да, добре — съгласи се Уордъл. — Ще го пратя, но може би чак към седем часа. Там ли ще си още?

— Непременно ще изчакам — отговори Страйк.

Досието пристигна три часа по-късно, докато той ядеше риба и чипс от малка пластмасова чинийка, поставена на скута му, и гледаше вечерните новини на портативния си телевизор. Куриерът позвъни на външната врата и Страйк се разписа за дебел пакет, пратен от Скотланд Ярд. Когато го разви, откри дебела сива папка, пълна с фотокопирани материали. Страйк я отнесе на бюрото на Робин и се зае с продължителния процес по усвояване на съдържанието й.

Тук бяха показанията на всички, видели Лула Ландри в последната вечер на живота й; докладът за ДНК, открита в апартамента й; фотокопирани страници на книгата за посетители, водена от охраната на Кентигърн Гардънс номер осемнайсет; подробности за лекарството, предписано на Лула за контролиране на биполярното й разстройство; докладът от аутопсията; медицински заключения от предишната година; разпечатки от мобилния и стационарния й телефон; данни от съдържанието на лаптопа. Имаше също и дивиди, на което Уордъл бе написал „Записи от охранителните камери на двамата Бягащи“.