Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Сега обаче отвъд тези сухи черни символи върху хартия, отвъд безразборните съобщения, изпъстрени със свойски шеги и интимни прякори, пред него в тъмния кабинет се изправи призракът на мъртвото момиче. Имейлите й му дадоха онова, което не бе получил от снимките: осъзнаването, плод на инстинкт, а не толкова на мозъчна дейност, че едно реално, живо, смеещо се и плачещо човешко създание бе намерило смъртта си на заснежената лондонска улица. Мяркащата се сянка на убиец се бе надявал да зърне, докато разлистваше страниците на досието, но вместо това от него изникна духът на самата Лула, който се взираше в него, както понякога правят жертвите на насилие, чийто живот е бил прекъснат без време.

Сега виждаше защо Джон Бристоу бе настоявал, че у сестра му не е имало мисли за смърт. Момичето, написало тези думи, бе предана и сърдечна приятелка, общителна, импулсивна, ангажирана и доволна от забързания ритъм на своя живот, изпълнена с ентусиазъм за работата си, развълнувана, както бе казал Бристоу, от предстоящото пътуване до Мароко.

Повечето от имейлите бе пращала до своя дизайнер Ги Соме. Те не съдържаха нищо интересно освен тон на весела конфиденциалност и само едно споменаване за онова нейно необяснимо приятелство:

Гиий, моооля те, направи нещо за рождения ден на Рошел, много те моля, ама много. Аз ще платя. Да е нещо хубаво (не бъди ужасен). За 21 февруари, а? Бъди добричък. Обичам те. Кукувичка

Страйк си припомни твърдението в „Луламойтовдъхновение“, че Лула е обичала Ги Соме „като брат“. Неговите показания пред полицията бяха най-кратките в цялото досие. Прекарал една седмица в Япония и се завърнал у дома във вечерта на нейната смърт. Страйк знаеше, че Соме живее съвсем близо до Кентигърн Гардънс, но разследващите изглеждаха удовлетворени от твърдението му, че с прибирането си направо си е легнал да спи. Страйк вече си бе изяснил факта, че всеки, идващ откъм Чарлс стрийт, би се приближил към Кентигърн Гардънс откъм противоположната посока на охранителната камера, разположена на Олдърбрук Роуд.

Най-накрая Страйк затвори папката. Докато с труд се придвижваше из кабинета, събличаше се, сваляше протезата и разпъваше походното легло, не мислеше за нищо друго освен за изтощението си. Заспа бързо, унесен от приспивния монотонен шум на уличното движение, барабаненето на дъжда и безсмъртния дъх на града.

В предния двор на Луси в Бромли се издигаше голяма магнолия. По-късно през пролетта тя щеше да обсипе тревата с нападали цветове, подобни на смачкани хартиени кърпички; сега, през април, представляваше пенлив бял облак от венчелистчета, восъчни като вътрешността на кокосов орех. Страйк бе посещавал тази къща само няколко пъти, защото предпочиташе да се среща с Луси далеч от дома й, в който тя бе вечно ангажирана и забързана, а и за да избегне срещите със зет си — чувствата му към него бяха хладки, но клоняха повече към студеното, отколкото към топлото.

Напълнени с хелий балони, вързани за портата, се полюшваха на лекия ветрец. Докато Страйк вървеше надолу по стръмната пътека към входната врата с увития от Робин пакет под мишница, си каза, че премеждието бързо ще свърши.

— Къде е Шарлот? — попита Луси, ниска, руса и кръглолика, веднага щом отвори вратата.

Още големи балони от златисто фолио, този път във формата на цифрата седем, изпълваха антрето зад нея. Крясъци, които с еднаква сила можеха да изразяват възторг или болка, долитаха от невидим кът на къщата и нарушаваха покоя на предградието.

— Наложи й се да се върне в Еър за уикенда — излъга Страйк.

— Защо? — поиска да узнае Луси и се дръпна назад, за да го пусне вътре.

— Пак криза със сестра й. Къде е Джак?

— Навън с другите. Слава богу, че спря да вали, иначе трябваше да ги държим в къщата — отвърна Луси и го поведе към задната градина.

Завариха тримата му племенници да вилнеят из обширната морава с още двайсетина момчета и момичета в празнични дрехи, съпровождайки с писъци някаква игра, която се състоеше в тичане до портички за крикет със залепени върху тях картинки на различни плодове. Родители помагачи стояха под слабото слънце и пиеха вино от пластмасови чаши, а Грег, съпругът на Луси, обслужваше айпод, поставен върху грубо скована дървена маса. Луси подаде на Страйк светла бира и почти веднага се отдели от него, забързана да вдигне най-малкия от тримата си синове, който беше паднал лошо и сега ревеше с цяло гърло.

Страйк никога не бе искал деца; беше едно от нещата, за които бяха в съгласие с Шарлот и основна причина предишни негови връзки през годините да не просъществуват. Луси не одобряваше отношението му и причините, с които той го обосноваваше; тя винаги се ядосваше, когато житейските му цели се различаваха от нейните, сякаш имаше чувството, че той осъжда решенията и избора й.