Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Докато пишеше в бележника единствено заради Ландри, Страйк се питаше дали тъкмо вярването в генетичното предопределение не е отчасти причината за обсебеността на Бристоу от чернокожите роднини на Лула. Без съмнение Бристоу не бе останал непосветен във възгледите на чичо си през годините, защото децата попиваха мненията на близките си на дълбоко подсъзнателно ниво. Той, Страйк, бе усещал с цялото си същество, далеч преди да бъде изречено пред него с думи, че майка му не е като другите, че у нея има (ако можеше да се вярва на безгласния код, използван от възрастните наоколо) нещо срамно.

— Струва ми се, че сте видели Лула в деня на смъртта й — каза Страйк.

Ресниците на Ландри бяха толкова руси, че изглеждаха сребристи.

— Моля?

— Да… — Страйк прелисти с преднамерена показност бележника си и се спря на една празна страница. — Срещнали сте се в апартамента на сестра ви, нали? Когато Лула е отишла да види лейди Бристоу.

— Кой ви го каза? Джон ли?

— Пише го в полицейското досие. Не е ли истина?

— Напротив, самата истина е, но не виждам връзка с онова, което обсъждаме.

— Простете, когато пристигнахте, казахте, че сте очаквали да ви потърся. Останах с впечатление, че на драго сърце бихте отговаряли на въпроси.

Ландри доби вид на човек, неочаквано вкаран в капан.

— Нямам какво да добавя към показанията си пред полицията — каза той най-сетне.

— А те са — поясни Страйк, като продължаваше да прелиства празни страници, — че онази сутрин сте се отбили да навестите сестра си, където сте срещнали племенницата си, а после сте отпътували за Оксфорд, за да присъствате на международна конференция за развитието на семейното право.

Ландри още повече се вкисна.

— Точно така — потвърди той.

— В колко часа според вас отидохте в дома на сестра си?

— Трябва да е било около десет — отвърна Ландри след кратка пауза.

— И колко дълго останахте?

— Може би половин час. А може и по-дълго. Не си спомням.

— И оттам направо тръгнахте към конференцията в Оксфорд, така ли?

През рамото на Ландри Страйк видя Джон Бристоу да разпитва келнерката; беше задъхан и малко пораздърпан, сякаш бе тичал. В ръка държеше правоъгълно кожено куфарче. Огледа се, като дишаше запъхтяно, и когато зърна тила на Ландри, на Страйк му се стори, че прочете в очите му страх.

— Джон — каза Страйк, когато клиентът му ги приближи.

— Здравей, Корморан.

Ландри не вдигна очи към племенника си, а взе ножа и вилицата и сложи в устата си първата хапка от терина.

Страйк се премести на съседния стол, за да направи място на Бристоу да седне срещу чичо си.

— Говори ли с Рубън? — с хладен тон се обърна Ландри към Бристоу, след като бе преглътнал.

— Да, казах му, че ще отида днес следобед при него и ще му разясня всички подробности.

— Тъкмо питах чичо ти за сутринта, преди Лула да умре, Джон. За времето, когато е посетил апартамента на майка ти — поясни Страйк. Бристоу погледна Ландри. — Интересува ме какво се е казало и правило там — продължи Страйк, — защото според шофьора, който я е върнал от дома на майка й, Лула изглеждала разстроена.

— Естествено, че е била разстроена — тросна се Ландри. — Майка й имаше рак.

— Не се ли предполагаше, че операцията, която е претърпяла, я е излекувала?

— На Ивет й бяха направили хистеректомия. Изпитваше болки. Не се съмнявам, че Лула се е разтревожила, като е видяла майка си в такова състояние.

— Разговаряхте ли с Лула, като я видяхте?

Кратко колебание.

— Разменихме обичайни фрази.

— А вие двамата говорихте ли си?

Бристоу и Ландри не се погледнаха. Последва по-дълга пауза от няколко секунди, преди Бристоу да каже:

— Аз работех в кабинета в жилището. Чух Тони да влиза и да говори с мама и с Лула.

— Не надникнахте ли да го поздравите? — обърна се Страйк към Ландри.

Ландри го изгледа с бледите си, с белезникави мигли очи.

— Знаете ли, никой тук не е длъжен да отговаря на въпросите ви, господин Страйк — заяви Ландри.

— Не, разбира се — съгласи се Страйк и записа нещо кратко и неразбираемо в бележника си.

Бристоу гледаше чичо си. Ландри очевидно размисли.

— Видях през открехнатата врата на кабинета, че Джон работи усилено, и не исках да го безпокоя. Поседях известно време при Ивет в нейната стая, но тя беше отпаднала от болкоуспокояващите, така че я оставих с Лула. Знаех — добави Ландри с едва доловима злобна нотка, — че няма друг човек, с когото Ивет би предпочела да бъде, освен Лула.