Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Той се обърна и обходи другите стаи, но тя не му бе оставила нищо, което да го задържи в тях. Всяка следа от него — от конеца му за зъби до войнишките му обувки, беше махната и натикана из кашоните. Разгледа спалнята с особено внимание и стаята отвърна на взора му — спокойна и овладяна с тъмния си дървен под, белите завеси и изящната тоалетка. Леглото също като портрета й изглеждаше като живо и дишащо присъствие. Спомни си какво се случваше тук и какво никога вече не може да се случи.

Той отнесе кашоните един по един до външната площадка и при един от преходите си се сблъска лице в лице с подсмихващия се съсед от съседния апартамент, който заключваше вратата си. Носеше спортни ризи с вдигната нагоре яка и неизменно цвилеше от смях при най-незначителната духовитост на Шарлот.

— Изнасяш се, а? — подхвърли той.

Страйк решително затвори вратата на Шарлот под носа му. Изправен пред огледалото в антрето, той извади ключовете от жилището от ключодържателя и внимателно ги постави до купата с потпури върху масичката във формата на полумесец. В огледалото лицето му изглеждаше прорязано от бръчки и нечисто; дясното му око още беше подуто, оцветено в жълто и бледолилаво. Глас отпреди седемнайсет години долетя до него в тишината: „Как, по дяволите, срамнокосмест грозник като теб успя да я свали, Страйк?“. Сега, докато стоеше в антрето, което никога повече нямаше да види, му изглеждаше невероятно, че го беше постигнал.

Един последен момент на лудост, траещ колкото интервала между два удара на сърцето, като онзи, който го бе накарал да хукне след нея пет дни по-рано: да остане тук в очакване на завръщането й, да обхване между дланите си съвършеното й лице и да каже „Нека опитаме отново“.

Ала вече бяха опитвали пак, и пак, и пак и винаги щом първата буйна вълна на взаимния им копнеж се уталожеше, грозните руини на миналото отново лъсваха на показ и черната им сянка лягаше върху всичко, което се мъчеха да съградят.

Той затвори входната врата зад себе си за последен път. Цвилещия съсед го нямаше. Страйк пренесе четирите кашона до тротоара пред сградата и зачака черно такси, което да спре.

Страйк бе предупредил Робин, че ще дойде късно в офиса в последната й сутрин. Даде й резервния ключ и й поръча сама да си отвори и да влезе.

Тя бе леко засегната от небрежността, с която той изрече „последна“. Това й казваше, че колкото и добре да се бяха разбирали, вярно строго професионално и с предпазливост от двете страни, колкото и по-подреден да бе офисът му, колкото и по-чиста да беше ужасяващата тоалетна с умивалник извън стъклената врата, колкото и по-добре да изглеждаше сега звънецът долу, не с мърлявото листче, пъхнато зад него, а с името му, написано красиво с печатни букви върху бяла пластмасова лентичка (беше й струвало половин час и два счупени нокътя, докато я пъхне на място), колкото и ефикасно да бе приемала и предавала съобщенията, колкото и интелигентно да бе се изказвала по повод вероятно несъществуващия убиец на Лула Ландри, Страйк явно беше броил дните, делящи го от момента, когато щеше да се отърве от нея.

Това, че не можеше да си позволи временна секретарка, бе съвършено очевидно. Имаше само двама клиенти. Изглежда беше бездомен (както Матю не спираше да изтъква, сякаш спането в офиса беше признак за най-голямо падение). Робин разбираше, естествено, че от гледна точка на Страйк е нелогично да я задържи повече. Само че не очакваше понеделника с нетърпение. Перспективата беше непознат нов офис (от агенция „Временни кадри“ вече й бяха съобщили адреса по телефона), без съмнение чист, светъл и оживен, пълен със склонни към клюкарстване жени, каквито бяха повечето от тези места, развиващи дейности, напълно безинтересни за нея. Робин може и да не вярваше в съществуването на убиец, знаеше, че и Страйк не вярва, но процесът на доказване, че такъв няма, я интригуваше силно.

За Робин цялата тази седмица бе далеч по-вълнуваща, отколкото можеше да признае пред Матю. Всичко, което вършеше, дори звъненето в „Бест Филмс“, продуцентската компания на Фреди Бестигуи, по два пъти на ден, при което неизменно получаваше отказ да бъде свързана с филмовия продуцент, й създаваше усещане за значимост, каквото рядко бе изпитвала на друго работно място. Робин беше запленена от начина, по който работеха умовете на хората. Тя бе учила психология няколко години, но непредвиден инцидент прекрати университетската й кариера.

Беше десет и половина и Страйк още не се беше върнал в офиса, затова пък беше пристигнала жена с притеснена усмивка, оранжево палто и лилава плетена барета. Това беше госпожа Хук, име познато на Робин, защото беше единственият друг клиент на Страйк. Робин настани госпожа Хук на провисналото канапе до бюрото си и й поднесе чаша чай. (След стеснението, с което Робин бе описала похотливия господин Крауди от долния етаж, Страйк купи евтини чаши и кутия с торбички чай, за да си имат свои.)