Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Вече без полицейски ленти и тълпи репортери отпред, сградата на номер осемнайсет се бе вписала отново в елегантната хармония на квартала.

— Балконът, от който е паднала, е на последния етаж — уточни Страйк. — На около дванайсет метра височина, бих казал.

Той заоглежда красивата предна фасада. Робин забеляза, че балконите на горните три етажа са плитки, едва имаше място да се застане между балюстрадата и дългите прозорци.

— Работата е там — каза Страйк, присвил очи към балкона високо над тях, — че блъсването на човек от такава височина не би гарантирало смърт.

— О, как не? — възрази Робин, представяйки си ужасяващото падане от най-горния балкон до твърдата настилка.

— Ще се изненадаш. Прекарах един месец на легло в съседство с един уелсец, когото вятърът бе издухал от сграда с подобна височина. Имаше счупени крака и таз, много вътрешни кръвоизливи, но още си е жив.

Робин погледна Страйк, без да скрива учудването си какво ли го бе задържало на легло цял месец, но вече втренчен във входната врата, детективът не й обърна внимание.

— Електронна ключалка — измърмори, забелязал металното квадратче с бутони, — и камера над вратата. Бристоу не спомена камера. Може да е нова.

Остана така няколко минути, като изпробваше различни теории пред респектиращата червена тухлена фасада на тези фантастично скъпи крепости. Защо изобщо Лула Ландри беше избрала да живее тук? Тих, традиционен и скучен, кварталът бе естествена среда за обитаване от всевъзможни богаташи: руски и арабски олигарси; корпоративни гиганти, които живееха ту в градските си къщи, ту в именията си в провинцията; богати стари моми, бавно креещи сред колекциите си от предмети на изкуството. Той намираше този избор за странен за момиче на двайсет и три, което според всички материали в пресата, изчетени му от Робин, се движеше с модерни творци, формиращи прославения си усет за стил по-скоро под влияние на улицата, отколкото по разните салони.

— Изглежда много добре защитена, нали? — обади се Робин.

— Да, така е. При това без тълпата папараци, които са стояли на стража онази нощ.

Страйк се облегна на черната метална ограда на номер двайсет и три, загледан в номер осемнайсет. Прозорците на бившето жилище на Ландри бяха по-високи от онези на по-ниските етажи и балконът му, за разлика от другите два, не беше декориран с растения. Страйк извади от джоба си пакет цигари и предложи една на Робин; тя поклати глава изненадана, защото не го бе виждала да пуши в офиса. След като запали и вдиша дълбоко дима, той каза със залепен за входната врата поглед:

— Според Бристоу онази нощ някой е влязъл и излязъл, без да бъде засечен.

Робин, вече решила, че сградата е непроницаема, очакваше Страйк да осмее тази теория, но грешеше.

— Ако е станало така — добави Страйк, без да отмества очи, — било е предварително планирано, и то много добре. Никой не би могъл да преодолее фотографи, електронна ключалка с код, охранител и затворена вътрешна врата, след което отново да излезе, ако разчита на единия късмет. Работата е там — почеса той брадичката си, — че каквато и да било степен на планиране не се връзва с подобно претупано убийство.

На Робин изборът на това прилагателно й се видя проява на безсърдечност.

— Да бутнеш някого през балкона е импулсивен акт — обясни Страйк, сякаш усетил вътрешното й потрепване. — Говори за кипнала кръв. За сляпа ярост.

Установи, че компанията на Робин е приятна и отморяваща не само защото тя попиваше всяка негова дума и не си бе правила труда да нарушава периодите на мълчанието му, но и защото този сапфирен пръстен на ръката й играеше ролята на безапелационна точка: дотук и толкоз. Това го устройваше идеално. Беше свободен да се поизфука умерено, едно от малкото удоволствия, които му бяха останали.

— Ами ако убиецът вече е бил вътре?

— Това е далеч по-вероятно — потвърди Страйк и Робин се почувства много доволна от себе си. — И ако вътре е имало убиец, можем да избираме между самия охранител, семейство Бестигуи, поотделно или заедно, или непознат, крил се в сградата, незабелязан от никого. При варианта с някого от двамата — Бестигуи или Уилсън, изчезва проблемът за влизане и излизане, трябвало е само да се върнат на местата, на които се е очаквало да бъдат. Налице е рискът, че тя би могла да бъде само ранена и да оживее, но в спонтанното непредумишлено убийство има много повече логика, ако го е извършил някой от тях. Скандал и необмислено блъсване.