Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

До снимката на Портър имаше една на двойка с надпис „Филмовият продуцент Фреди Бестигуи и съпругата му Танзи“. Бестигуи имаше яко като на бик тяло и къси крака, гръдният му кош беше широк и заоблен като бъчва, а вратът му — дебел. Косата му беше прошарена и късо подстригана във формата на четка; лицето му представляваше маса от бръчки, торбички и бенки, от която месестият му нос стърчеше като тумор. И все пак изглеждаше внушително в скъпото си черно палто и със слабата си като скелет съпруга, облегната на ръката му. Физиономията на Танзи бе почти невидима зад вдигнатата кожена яка на палтото й и огромните кръгли слънчеви очила.

Последен в горния ред от снимки беше „Ги Соме, моден дизайнер“. Беше слаб чернокож мъж, облечен в тъмносин редингот със сложна кройка. Лицето му беше наведено, а изражението му — неразличимо, заради начина, по който светлината падаше върху тъмната му глава, макар че три големи диамантени обици на ухото, обърнато към камерата, бяха уловили светкавиците и блестяха като звезди. Също като Портър той изглежда бе пристигнал без придружител, макар че малка група опечалени, неудостоени с надпис, бяха хванати в кадъра.

Страйк придърпа стола си по-близо към екрана, но все пак запази ръка разстояние между себе си и Робин. Едно от неидентифицираните лица, наполовина отрязано от ръба на снимката, беше това на Джон Бристоу, което се разпознаваше по късата горна устна и хамстерските зъби. Бе прегърнал с една ръка покрусена възрастна жена с бяла коса; лицето й бе изпито и мъртвешко, нескритата й скръб бе трогателна. Зад двамата стоеше висок и надменен на вид мъж, който създаваше впечатление на отвратен от обкръжението, в което е попаднал.

— Не виждам някоя, която може да е обикновеното момиче — каза Робин, като местеше образа на екрана надолу, за да види снимки на красивите и прочутите, изглеждащи тъжни и сериозни. — О, погледнете… Еван Дъфийлд.

Беше облечен в черна тениска, черни джинси и палто с военна кройка. Косата му също беше черна; лицето му беше цяло от изпъкнали ъгловати кости и от хлътнатини; леденосините му очи се взираха право в обектива на камерата. Макар и по-висок от двамата си спътници, застанали от двете му страни, изглеждаше крехък в сравнение с тях; бяха едър мъж в костюм и тревожна на вид по-възрастна жена с отворена уста, която беше направила жест, сякаш искаше да разчисти пътя пред тях. Групичката напомняше на Страйк родители, отвеждащи болно дете от празненство. Страйк забеляза, че макар да създаваше впечатление на дезориентиран и разстроен, Дъфийлд бе положил много грижливо очната си линия.

— Вижте само колко цветя!

Дъфийлд се плъзна към горната част на екрана и изчезна: Робин бе спряла на снимка на огромен букет във формата на нещо, което Страйк взе за сърце, преди да осъзнае, че представлява две извити ангелски крила, изработени от бели рози. Вместена по-малка снимка показваше прикрепената картичка в близък план.

— „Почивай в мир, ангеле Лула. Дийби Мак“ — прочете Робин на глас.

— Дийби Мак? Рапърът? Значи са се познавали?

— Не, не мисля, но се вдигна много шум, че той наел апартамент в сградата й. А и тя е спомената в две от песните му. От пресата бяха много развълнувани, че ще отседне там…

— Добре информирана си по темата.

— О, нали знаете, от списанията — промърмори Робин неопределено и отново превъртя назад снимките от погребението.

— Що за име е Дийби? — почуди се на глас Страйк.

— Идва от инициалите му — поясни тя. — Те са Д. Б. Истинското му име е Даръл Брандън Макдоналд.

— Да не си фен на рапа?

— Не — отвърна Робин, все още съсредоточена върху екрана. — Просто помня такива неща.

Тя изчисти образите, които беше преглеждала, и отново започна да трака по клавиатурата. Страйк се върна към снимките си. На следващата господин Джефри Хук целуваше червенокосата си спътничка и ръката му беше върху обемистото й дупе, намираха се пред станцията на метрото Ийлинг Бродуей.

— Ето един клип от Ютюб — съобщи Робин. — Дийби Мак говори за Лула след смъртта.

— Дай да го видим — рече Страйк и се придвижи напред със стола си, после, размислил, го върна малко назад.

Малкото екранче седем и половина на десет сантиметра оживя. Едър чернокож мъж, облечен в суитчър с качулка, седеше в черно кожено кресло, обърнат към невидим интервюиращ. Беше с бръсната глава и слънчеви очила.

— … самоубийството на Лула Ландри? — прозвуча краят на въпроса на интервюиращия, който беше англичанин.