Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Погребението на Ландри бе широко отразено (също като сватбите на прочутите) от долнопробни списания, които се хранят от къпещите се в слава и чиито издатели със сигурност ще скърбят за смъртта й по-дълго от повечето от нас. Бе ни позволено да зърнем известни личности, облени в сълзи, но на семейството й бе отредена най-малката от всичките снимки: оказали се изненадващо нефотогенични, ти да видиш!

Ала една от опечалените искрено ме трогна. В отговор на питането на мъж, за когото може би не си е дала сметка, че е репортер, тя споделила, че се запознала с Ландри в клиника за лечение на зависимости и се сприятелили. Заела място на една от задните пейки в църквата, за да се сбогува, и се оттеглила тихичко. Тя не е продала разказа си за разлика от толкова много други, общували с Ландри приживе. А той би могъл да ни каже нещо вълнуващо за истинската Лула Ландри, породила такава чиста обич у обикновено момиче. Колкото до нас, останалите…“

— Не назовава ли по име това обикновено момиче от клиниката? — прекъсна я Страйк.

Робин мълчаливо обходи с очи статията.

— Не.

Страйк почеса лошо избръснатата си брадичка.

— Бристоу не спомена приятелка от клиника.

— Мислите ли, че може да е важна? — попита с любопитство Робин, като завъртя стола си, за да го погледне.

— Може да е интересно да се поговори с някого, познавал Ландри от център за лечение, а не от нощни клубове.

Страйк бе помолил Робин да издири в интернет материали, свързани с Ландри, само защото нямаше какво друго да й възложи. Тя вече се бе обадила на Дерик Уилсън, охранителя в сградата, и беше уредила среща за Страйк в петък сутринта във „Финикс кафе“ в Брикстън. Пощата за деня се изчерпваше с две циркулярни писма и последно искане за плащане; нямаше обаждания, а в офиса тя вече бе обхванала всичко, което можеше да се класифицира по азбучен ред, разпредели по купчини или подреди според тип и цвят.

Ето защо, вдъхновен от сръчността й при боравенето с Гугъл предишния ден, той й бе поставил тази твърде безцелна задача. През последния час тя четеше на Страйк откъслечни сведения и статии за Ландри и кръга около нея, докато той подреждаше квитанциите, телефонните сметки и снимките, отнасящи се до единствения му друг текущ случай.

— Да се опитам ли да открия още нещо за това момиче? — попита Робин.

— Да — отвърна Страйк разсеяно, докато разглеждаше снимка на едър оплешивяващ мъж в костюм и много апетитна на вид червенокоска в прилепнали джинси. Мъжът в костюма беше господин Джефри Хук; червенокосата обаче нямаше никаква прилика с госпожа Хук, която преди идването на Бристоу в офиса беше единствената клиентка на Страйк. Той пъхна снимката в папката на госпожа Хук и я обозначи с номер дванайсет, а Робин се обърна отново към компютъра.

За известно време настана тишина, нарушавана само от шумоленето на снимките и потракването на късите нокти на Робин върху клавиатурата. Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше затворена, за да скрие походното легло и другите признаци за обитаване, а въздухът бе напоен с изкуствен мирис на лимони благодарение на щедро изпръскания от Страйк освежител за въздух преди пристигането на Робин. За да не бъде изтълкувано като сексуален интерес решението му да седне в другия край на бюрото й, преди да се настани, беше се престорил, че за пръв път вижда годежния й пръстен, и в продължение на пет минути бе водил с нея учтив ненатрапчив разговор на тема годеника й. Узна, че той е наскоро дипломирал се счетоводител на име Матю; че Робин е пристигнала от Йоркшър в Лондон миналия месец именно за да живее с Матю, и че ангажиментите й по заместване са временна мярка до намирането на постоянна работа.

— Мислите ли, че тя може да е на някоя от тези снимки? — попита Робин след малко. — Имам предвид момичето от клиниката.

Екранът беше запълнен с идентични по размер фотографии, като всяка показваше един човек или повече хора, облечени в тъмни дрехи, всичките движещи се от ляво на дясно и отиващи на погребението. На фона на всяка снимка се виждаха бариери и размазаните лица на множеството зад тях.

Най-впечатляваща беше снимката на много високо бледо момиче със златисторуса коса на опашка, на чиято глава се мъдреше творение от черен тюл и пера. Страйк я разпозна, защото всички знаеха коя е: моделът Киара Портър, прекарала с Лула последния й ден на тази земя; приятелката, с която Лула беше заснета на една от най-прочутите фотографии в кариерата си. Вървейки към погребалната служба в памет на Лула, Портър изглеждаше красива и печална. Сигурно беше дошла сама, защото не се виждаше ръка, подхванала лакътя й или положена върху издължения й гръб.