Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Все още чувстваше липсващото стъпало, откъснато от крака му две години и половина по-рано. То беше там, в спалния чувал; можеше да свива изчезналите пръсти, ако поискаше. Колкото и да беше изтощен, дълго време не можа да заспи, а когато това стана, Шарлот се втурваше ту вътре, ту навън във всеки негов сън — възхитително красива, сквернословна и сбъркана.

— „При всичките галони изразходвано печатарско мастило и всичките часове телевизионни интервюта, посветени на смъртта на Лула Ландри, рядко е бивал задаван въпросът: Какво ни засяга нас?

Тя беше красива, без съмнение, а всеизвестно е, че хубавите момичета увеличават продажбата на вестниците, още от времето, когато Дейна Гибсън е започнала да пуска в «Нюйоркър» скиците си на сирени с морно притворени клепачи.

Също така беше и чернокожа или по-скоро с прекрасния цвят на кафе с мляко, а това, както често ни се повтаря, представлява прогрес в една индустрия, интересуваща се предимно от повърхността. (Аз лично храня съмнения: Да не би пък цветът «кафе с мляко» просто да е бил модният за сезона? Нима видяхме внезапен прилив на чернокожи в този сектор, тръгнали по стъпките на Ландри? Успехът й промени ли радикално представата ни за женска красота? Надминават ли черните кукли «Барби» белите по продажби?)

Близките и приятелите на истинската Ландри от плът и кръв естествено са покрусени и имат най-искрените ми съболезнования. Ала ние, четящата публика и зрителската аудитория, не изпитваме лична скръб, за да ставаме свидетели на тези прекалености. Млади жени умират всеки ден при «трагични» обстоятелства (което ще рече не по естествени причини): при автомобилни катастрофи, от свръхдоза, а понякога и защото се погубват от глад, за да постигнат фигура, каквато демонстрират Ландри и другите от бранша. Отделяме ли на тези момичета повече от мимолетна мисъл, когато обръщаме страницата и мигом забравяме обикновените им лица?“

Робин направи пауза, за да отпие от кафето си и да прочисти гърлото си.

— Дотук само лицемерна набожност — промърмори Страйк.

Той седеше в ъгъла на бюрото на Робин и слагаше снимки в отворена папка, като номерираше всяка една и правеше описание на предмета й в индекс на гърба. Робин продължи да чете от монитора на компютъра си оттам, където бе спряла:

— „Прекомерният ни интерес и дори скръб подлежат на изследване. Смело може да се твърди, че до момента, в който Ландри предприе фаталния си скок, десетки хиляди жени биха искали да са на нейното място. Хлипащи момичета положиха цветя под балкона на пентхауса на Лула Ландри, струващ четири и половина милиона лири, след като пребитото й от падането тяло бе отнесено. Дали поне една млада жена, мечтаеща за таблоидна слава като модел, е била разколебана в амбицията си вследствие на издигането и жестокото сгромолясване на Лула Ландри?“

— Хайде стига бе! — подхвърли Страйк. — За нея говоря, не за теб — побърза да добави. — Жена го е писала, нали?

— Да, някоя си Мелани Телфорд — отвърна Робин, като се върна в началото, за да му покаже снимката на попрезряла блондинка с масивна челюст. — Да спра ли дотук?

— Не, не, чети.

Робин още веднъж прочисти гърлото си и продължи:

— „Отговорът със сигурност е не.“ Това беше по повод мечтаещите да са модел, които не са се отказали.

— Да, схванах.

— Така… „Сто години след Емелин Панкхърст поколение пубертетки най-силно от всичко желаят да бъдат сведени до статута на хартиена кукла, на плосък аватар, чиито превърнати в легенда приключения прикриват толкова силен душевен смут и такова отчаяние, че да се хвърли от прозорец на третия етаж. Привидността е всичко: дизайнерът Ги Соме побърза да уведоми пресата, че тя е скочила облечена в една от неговите рокли, и въпросният модел се разпродаде за двайсет и четири часа след смъртта й. Каква по-добра реклама от това, че Лула Ландри е избрала да се срещне със Създателя в творение на Соме?

Не, ние не оплакваме загубата на младата жена, защото за нас тя не бе по-реална от образите на момичетата «Гибсън», излезли изпод перото на Дейна. Скърбим за физическия образ по таблоидите и кориците на модните списания; образ, който ни продаваше дрехи, чанти и представата за знаменитост, чийто край показа, че е безсъдържателна и преходна като сапунен мехур. Онова, което ни липсва в действителност, стига да сме достатъчно честни да си го признаем, са забавните гротескни прояви на тази повърхностна лудетина, чието съществуване от комиксов тип с постоянните наркомански изпълнения, с предизвикателното поведение, красивите дрешки и опасен приятел, с когото ту се събираха, ту се разделяха, го няма вече, за да ни развлича.