Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Робин откри купчето от розови закани за смърт, споменати от Страйк, в средното чекмедже на кантонерката, до няколко листа с договори за конфиденциалност. Взе един от тях и го прочете: прост формуляр, изискващ от подписалия се в извънработно време да се въздържа от обсъждане на имената и информацията, с които се е запознал при изпълняването на задълженията си. Робин поразмишлява за миг, след което внимателно сложи подписа си и датата на един от формулярите, занесе го в кабинета на Страйк и го сложи на бюрото му, така че той да добави своето име на реда с точките. Поемането на този едностранен обет за пазене на тайна й върна донякъде чувството за вълшебство и за романтика, които си представяше, че ще открие зад стъклената врата с надпис, преди Страйк да я отвори със замах и за малко да я пребие по стълбите.

Чак когато постави формуляра върху бюрото на Страйк, забеляза пътната чанта, завряна в ъгъла зад металния шкаф. През отворения цип се показваха мръсната му риза, будилник и несесер с тоалетни принадлежности. Робин затвори вратата между вътрешния кабинет и приемната, сякаш неволно бе станала свидетел на нещо конфузно и лично. Събра наум фактите: тъмнокосата красавица, изхвърчала от сградата сутринта, разните наранявания по Страйк и онова, което в ретроспекция изглеждаше като закъсняло, но решително втурване след жената. В новото си радостно състояние на прясно сгодена Робин бе склонна от дъното на душата си да съчувства на всеки с не тъй успешен любовен живот като нейния, но пък тази жалост засилваше невероятното удоволствие при мисълта за нейния личен рай.

В пет часа, след продължителното отсъствие на временния си шеф, Робин реши, че е свободна да си върви у дома. Тананикаше си, докато попълваше картата за работното си време, и премина към истинска песен, докато закопчаваше тренчкота си; после заключи външната врата на офиса, пъхна обратно резервния ключ през процепа за пощенската кутия и пое с удвоена предпазливост надолу по металните стълби към Матю и към дома.

Страйк бе прекарал ранния следобед в сградата на студентския съюз на Лондонския университет, където благодарение на това че мина решително и с намръщено лице покрай рецепцията, беше се добрал до помещението с душовете, без някой да го спре или да му поиска студентска карта. След това бе изял корава кифличка с шунка и блокче шоколад в кафето. После се бе лутал, зашеметен от умора и често палейки цигара, между евтините магазини, в някои от които влизаше да си купи с парите на Бристоу малкото вещи от първа необходимост, нужни му сега, след като вече бе лишен от легло и изхранване. В привечерните часове вече се намираше в италиански ресторант с няколко големи, струпани около него кутии, седнал до бара и отпиващ от бирата си, почти забравил вече защо му се налага да убива времето.

Беше почти осем, когато се върна в офиса си. Това бе часът, в който Лондон му се струваше най-привлекателен; работният ден беше свършил, прозорците на пъбовете светеха уютно подобно на скъпоценни камъни, улиците бяха пълни с живот, неуморно вечните стари сгради, омекотени от уличното осветление, пораждаха странно чувство на успокоение. Виждали сме много като теб, сякаш мълвяха те утешително, докато той куцукаше по Оксфорд стрийт, понесъл сгъваемо походно легло. Седем и половина милиона сърца биеха в непосредствена близост в този оживен стар град и със сигурност много от тях бяха далеч по-тежко ранени от неговото. Докато крачеше уморено покрай затварящите магазини, а небето над него придобиваше цвят на индиго, Страйк откри утеха в мащабите на града и в анонимността му.

Оказа се истинско приключение да качи походното легло по металното стълбище до втория етаж и когато стигна пред вратата, надписана с името му, болката в края на десния му крак вече беше непоносима. Облегна се за момент на вратата, като пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, и се загледа в стъклото, което се замъгляваше от запъхтяното му дишане.

— Нещастник дебел — наруга се на глас. — Изфирясал дърт динозавър.

Обърса потта от челото си, отключи вратата и премъкна през прага разнообразните си покупки. Във вътрешния кабинет избута бюрото встрани, опъна леглото, разви спалния чувал и напълни евтиния чайник на умивалника в помещението извън стъклената врата.

Вечерята му от нудли още беше в опаковката, беше я избрал, защото му напомняше за войнишкия порцион, който носеше в раницата си. Той бе вкоренил дълбоко у него асоциацията за бързо затопляна рехидратирана храна и импровизиран подслон за преспиване, които автоматично го караха да посяга за оръжието си. Когато водата в чайника завря, той я сипа направо в кутийката и изяде рехидратираната паста с пластмасова лъжичка от университетското кафене, седнал на канцеларския си стол, отправил поглед надолу към почти пустата пряка, отвъд която в сумрака гърмеше потокът от превозни средства по голямата улица, и заслушан в отривистия ритъм на бас китарата от „12 Бар Кафе“ два етажа по-надолу.