Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Кофти история, човече, адски кофти — отвърна Дийби и прекара длан по гладкото си теме. Гласът му беше мек, плътен и дрезгав, с едва доловимо фъфлене. — Това правят с успелите: преследват те и те разкъсват. Ето какво върши завистта, приятелю. Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца. Нека почива в мир, казвам аз. Най-сетне намери покой, клетата.

— Твърде шокиращо посрещане в Лондон за вас — каза интервюиращият. — Тъкмо покрай вашия прозорец да падне.

Дийби Мак не отговори веднага. Седеше неподвижно, вгледан в събеседника си през непроницаемите стъкла. После каза:

— Аз не бях там. Или сте намерили някой, който твърди, че съм бил?

Интервюиращият се засмя нервно и кратко, после отвърна припряно:

— Боже мой, не, няма такова нещо…

Дийби завъртя глава и каза на някого, стоящ извън обхвата на камерата:

— Дали не трябваше да си доведа адвокатите, а?

Интервюиращият отново избухна в подлизурски смях. Дийби отвърна на погледа му все така без усмивка.

— Дийби Мак — изрече задъхано интервюиращият. — Благодаря ви, че ни отделихте време.

На екрана се показа протегната ръка на бял мъж; Дийби вдигна своята в юмрук. Бялата ръка също се преустрои в такъв и двамата чукнаха кокалчета. Някой извън екрана се изсмя презрително. Клипът свърши.

— „Шибаните репортери я тласнаха навън от прозореца“ — повтори Страйк, като избута стола си назад в първоначалното му положение. — Интересна гледна точка.

Усети мобилния телефон да вибрира в джоба му и го извади. Името на Шарлот под известие за ново съобщение извика приток на адреналин в тялото му, сякаш току-що бе зърнал готов за скок хищник.

Ако искаш да си прибереш нещата, в петък сутринта между 9 и 12 няма да съм вкъщи.

— Какво? — Бе останал с впечатлението, че Робин е изрекла нещо.

— Казах, че намерих нещо ужасно, което са писали за рождената й майка.

— Добре, прочети ми го.

Върна мобилния телефон в джоба си. Когато отново сведе голямата си глава над папката на госпожа Хук, мислите му се заблъскаха в черепа, сякаш някой бе ударил гонг в него.

Шарлот проявяваше злокобно здравомислие; имитираше зряло спокойствие. Беше извела сръчно вечния им дуел на ново ниво, недостигано и неизпробвано до момента: „Хайде да подходим към това като възрастни“. Може би между лопатките му щеше да се забие нож в мига, в който пристъпеше прага на жилището й; нищо чудно да завареше в спалнята трупа й с прерязани китки, лежащ в локва съсирваща се кръв пред камината.

Гласът на Робин звучеше като фонов шум от прахосмукачка. С усилие той пренасочи вниманието си.

— „… продаде романтичната история на връзката си с чернокож младеж на всеки журналист от таблоид, готов да плати. Ала в действителност няма нищо романтично в историята на Марлийн Хигсън такава, каквато я помнят някогашните й съседи. «Тя приемаше клиенти — твърди Вивиан Кранфийлд, живяла в апартамента над този на Хигсън по времето, когато била бременна с Ландри. — Мъже влизаха и излизаха по всяко време на деня и нощта. Тя не знаеше кой е бащата на бебето, можеше да е всеки от тях. Въобще не искаше детето. Още си спомням как заварих веднъж малката да плаче сама в коридора, докато майка й беше заета с клиент. Горкото създание беше по памперс, едва проходило… Някой трябва да бе съобщил на социалните служби, отдавна трябваше да бъде сторено. Най-доброто, което можеше да се случи на момиченцето, бе да го осиновят.» Истината без съмнение ще шокира Ландри, която описа надълго и широко пред пресата своя подновен контакт с отдавна изгубената рождена майка…“ Писано е преди смъртта на Лула — поясни Робин.

— Да — промърмори Страйк и рязко затвори папката пред себе си. — Имаш ли желание за разходка?

Камерите, напомнящи кутии за обувки, изглеждаха някак злонамерени, кацнали всяка на своя стълб с по едно празно черно око. Сочеха в противоположни посоки и обхващаха Олдърбрук Роуд, гъмжащ от пешеходци и превозни средства. И двата тротоара бяха плътно запълнени с магазини, барове и кафета. Двуетажни автобуси гърмяха в двете посоки в определените за тях ленти.

— Тук е заснет Бягащия, за когото говори Бристоу — отбеляза Страйк, застанал гърбом към Олдърбрук Роуд и с лице към много по-тихия Белами Роуд с неговите високи и разкошни къщи, водещ към самото сърце на жилищния район Мейфеър. — Минал е покрай камерата дванайсет минути преди падането й… Това е най-краткият маршрут от Кентигърн Гардънс. Тук се движат нощни автобуси и има най-добра възможност да се хване такси. Не че би било особено умен ход, ако току-що си убил жена.