Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Нищо не казвам — рече Матю, появил се на вратата на кухнята. — Просто от описанието ти ми се вижда странен. И как да ги разбирам тези малки следобедни разходки?

— Не беше „малка следобедна разходка“, Мат. Отидохме до местопрестъплението… така де, до мястото, където клиентът ни смята, че се е случило нещо.

— Робин, няма нужда да си толкова загадъчна на тази тема — засмя се Матю.

— Подписах договор за конфиденциалност — тросна му се тя през рамо. — Не мога да ти разказвам за случая.

— Охо, „случая“! — присмехулно проточи той.

Робин се движеше из миниатюрната кухня, като прибираше продуктите и затръшваше вратичките на шкафовете. След като наблюдава известно време движенията на тялото й, Матю стигна до заключението, че май се е държал неразумно. Приближи я в гръб, докато тя остъргваше остатъците в кофата за отпадъци, обгърна я с ръце и погали гърдата със синината, причинена неволно от Страйк и безвъзвратно оформила отношението му към този човек. Пошепна помирителни думички в косата на Робин с цвят на мед; ала тя се отдръпна от него, за да остави чиниите в мивката.

Робин имаше чувството, че собствената й стойност е поставена под съмнение. Страйк изглеждаше заинтересуван от нещата, които тя откри онлайн. Изказа й благодарност за нейната компетентност и инициативност.

— Колко сериозни интервюта имаш следващата седмица? — попита Матю, когато тя пусна крана за студената вода.

— Три — надвика тя бликналата струя и се зае настървено да търка най-горната чиния.

Изчака той да се оттегли в дневната и чак тогава спря водата. Забеляза, че парченце замразен грах се е закачило в основата на годежния й пръстен.

Страйк пристигна в апартамента на Шарлот в девет и половина в петък сутринта. Прецени, че така й дава половин час да се отдалечи от жилището си, преди той да влезе в него, като прие за чиста монета думите й как има намерение да отсъства в посочения интервал. Големите и елегантни бели сгради от двете страни на широката улица, платаните, месарницата, сякаш замръзнала в епохата на петдесетте, кафенетата, пълни с представители на високата средна класа, луксозните ресторанти — всичко това бе изглеждало на Страйк малко нереално, подобно на сценичен декор. Може би дълбоко в себе си винаги бе знаел, че няма да се задържи, че не се вписва тук.

До момента, в който отключи входната врата, част от него очакваше тя да е там, но щом пристъпи прага, разбра, че апартаментът е празен. Тишината бе някак застояла, каквато може да бъде само в необитавани стаи, и когато мина по коридора, стъпките му прозвучаха чуждо и прекалено отчетливо.

Насред дневната бяха струпани четири кашона, отворени, за да бъде съдържанието им проверено от него. Евтините му и практични притежания бяха струпани в тях като вехтории за разпродажба. Вдигна няколко неща, за да погледне какво е положението по-надолу, но нищо не изглеждаше счупено, разкъсано или боядисано със спрей. Другите хора на неговата възраст имаха къщи, перални машини, коли, телевизори, мебели, градини, планински бегачи и косачки; той притежаваше четири кашона с боклуци и сбирка от разнородни спомени.

Със старинния си килим и бледорозовите стени, с красивите мебели от тъмно дърво и отрупаните библиотечни рафтове тихата стая, в която стоеше, говореше за самоуверен добър вкус. Единствената забелязваща се промяна в сравнение с неделя вечер бе върху стъклената масичка до канапето. В неделя вечер там имаше снимка на него и Шарлот — смеещи се на плажа в Сейнт Моус. Сега на нейно място се мъдреше фотография на покойния баща на Шарлот, благодушно усмихнат срещу Страйк от същата сребърна рамка.

Над полицата на камината висеше маслен портрет на осемнайсетгодишната Шарлот. На него бе изобразено лице на флорентински ангел сред облак от дълга тъмна коса. Семейството й бе от типа, които плащат на художници, за да обезсмъртят потомците им; произход, който беше съвършено различен от този на Страйк и който с течение на времето той бе започнал да възприема като опасна чужда територия. Покрай Шарлот бе научил, че многото пари, каквито никога не бе притежавал, не изключват нещастието и диващината. Нейното семейство при все безукорните си обноски, изисканост и светски нюх, при цялата си ерудиция и пищен стил на живот бе не по-малко откачено и сбъркано от неговото. Това бе мощната връзка между него и Шарлот, когато се събраха в началото.

Докато гледаше портрета, му хрумна странна и заблудена мисъл: че тъкмо това бе причината той да е нарисуван — за да могат един ден големите лешниковозелени очи да го наблюдават как си тръгва. Знаеше ли Шарлот как ще се почувства, бродейки из празния апартамент под погледа на осемнайсетгодишния образ? Даваше ли си сметка, че картината ще свърши работата й по-добре от физическото й присъствие?