Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

От вътрешния кабинет зад Робин се раздаде пронизителен писък. Тя скочи на крака, а столът й се плъзна на колелцата си встрани от нея. Писъкът стана още по-силен и остър. Робин изтича през приемната и отвори междинната врата.

Госпожа Хук, свалила оранжевото палто и лилавата барета и останала по широка туника на цветя, подобна на манта за занимания по грънчарство, и сини джинси, се бе хвърлила на врата на Страйк и го удряше с юмруци по гърдите, като в същото време издаваше звуци, подобни на кипнал чайник. Периодично писъкът прозвучаваше отново, сякаш й бе нужно да поеме въздух, за да не се задуши.

— Госпожо Хук! — извика Робин и я сграбчи изотзад за ръцете над лактите, усещайки изобилната и отпусната плът, в опит да освободи Страйк от необходимостта да приложи сила, за да я откъсне от себе си. Ала госпожа Хук се оказа доста по-яка, отколкото изглеждаше. Макар да поспираше, за да диша, тя продължаваше да налага Страйк, докато накрая, оставен без избор, той хвана и двете й китки и ги задържа.

В този момент госпожа Хук се изтръгна от хлабавата му хватка и се хвърли към Робин с вой като на куче.

Като потупваше ридаещата жена по гърба, Робин я поведе лека-полека към приемната.

— Успокойте се, госпожо Хук — говореше й утешително тя, като я настаняваше на канапето. — Ей сега ще ви дам чаша чай. Успокойте се.

— Много съжалявам, госпожо Хук — изрече официално Страйк от прага на кабинета си. — Никога не е лесно да се приеме подобна новина.

— Мислех, че е Валъри — изплака госпожа Хук, като захлупи разчорлената си глава в шепите си и се заклати напред-назад върху скърцащото канапе. — Мислех, че е Валъри, а не… не моята… моята собствена сестра.

— Ще направя чай — прошепна Робин поразена.

Почти беше стигнала с чайника до вратата, когато си спомни, че е оставила биографичната справка за Джони Рокъби на монитора на компютъра. Щеше да изглежда много странно, ако се втурнеше обратно да я изчисти посред цялата тази криза, затова продължи навън с надеждата Страйк да е твърде ангажиран с госпожа Хук, за да забележи.

На госпожа Хук й отне още четирийсет минути да изпие втората си чаша чай и да похаби в бърсане на сълзите си половината от ролката тоалетна хартия, която Робин й беше донесла от тоалетната на стълбищната площадка. Най-после тя си тръгна, стиснала папката с изобличаващите снимки и със списъка, отбелязващ времето и мястото, където са направени; гърдите й се издигаха и спускаха и тя все още бършеше очи.

Страйк изчака, докато тя стигна до края на улицата, след което излезе с бодро тананикане да купи сандвичи за себе си и за Робин. Изядоха ги с голямо удоволствие на нейното бюро. Беше най-приятелският жест, който й бе правил през цялата им седмица заедно и Робин беше сигурна, че се дължи на предвкусваната радост, че скоро ще се отърве от нея.

— Нали знаеш, че днес следобед отивам да се срещна с Дерик Уилсън? — попита той.

— Охранителят, който имал диария? — пожела да уточни Робин. — Да.

— Вече няма да си тук, когато се върна, така че ще ти подпиша картата за работното време, преди да изляза. И да знаеш, много ти благодаря за…

Страйк посочи с брадичка вече празното канапе.

— О, няма защо. Горката жена.

— Да. Но поне вече разполага с нужните доказателства срещу него. И още — продължи той, — благодаря ти за всичко, което свърши тази седмица.

— Това ми е работата — отвърна с безгрижен тон Робин.

— Де да можех да си позволя секретарка… Но тъй или иначе ти ще стигнеш до поста лична секретарка на някой мастит бизнесмен и ще получаваш голяма заплата.

Робин изпита смътна обида.

— Не такава работа ми е по сърце — каза тя.

Настъпи леко напрегнато мълчание.

Страйк водеше малка вътрешна борба. Перспективата бюрото на Робин да остане празно от следващата седмица не беше весела. Приятно му бе нейното ненатрапчиво присъствие, намираше компетентността й за освежаваща, но щеше да е признак на жалка слабост, а и разточителство да плаща за компания, сякаш е някой богат и неуравновесен викториански магнат. Агенция „Временни кадри“ вземаше огромни комисиони; Робин беше лукс не по джоба му. Фактът, че не го беше питала за баща му (защото Страйк видя справката от Уикипедия за Джони Рокъби на монитора), я издигна в очите му, тъй като показваше необичаен самоконтрол, а това бе мярката, по която той често съдеше за новите си познати. Ала качествата й не променяха суровата реалност: тя трябваше да си иде.

Само дето изпитваше към нея чувство, близко до онова към змията, която на единайсетгодишна възраст бе успял да улови в гората Тривейлър, като след това дълго бе умолявал леля си Джоун да му позволи да я задържи.