Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Един набит мъж по произход някъде от Карибите седеше сам и четеше „Сън“ на маса под пластмасов стенен часовник с надпис „Пай Пука“.

— Дерик?

— Да… Ти ли си Страйк?

Страйк стисна едрата суха длан на Уилсън и седна. По негова преценка изправен, Уилсън би бил висок колкото него. Мускули и тлъстина издуваха ръкавите на униформената му фланелка; косата му беше късо подстригана, бе гладко обръснат и имаше красиви бадемовидни очи. Страйк си поръча пай и картофено пюре, които избра от менюто, написано с тебешир върху дъската, и със задоволство си отбеляза наум, че може да впише тези четири лири и седемдесет пенса в графата „разноски“.

— Да, паят и пюрето си ги бива тук — одобри Уилсън.

В лондонския му изговор се долавяше бегъл ямайски акцент. Гласът му беше плътен, спокоен и премерен. Страйк си го представи като внушаващ чувство за сигурност в униформата му на пазач.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен, признателен съм ти. Джон Бристоу не е удовлетворен от резултатите на разследващите случая със сестра му. Нае ме за още един поглед върху фактите и показанията.

— Да, знам — потвърди Уилсън.

— Колко ти плати, за да разговаряш с мен? — небрежно попита Страйк.

Уилсън примигна, след това прозвуча гърленият му, малко гузен смях.

— Двайсет и пет — отвърна той. — Но щом това ще го накара да се чувства по-добре, защо не? Не че нещо ще се промени. Тя се самоуби. Задай си въпросите, на мен не ми пречи.

Затвори вестника си. На първата му страница имаше снимка на Гордън Браун с торбички под очите и изтощен вид.

— Сигурно всичко си разказал пред полицията — рече Страйк, като отвори бележник и го постави до чинията си, — но ще ми е полезно да чуя от първа ръка какво се случи онази нощ.

— Няма проблем. Може да се отбие и Кийрън Коловас-Джоунс — добави Уилсън.

Очевидно очакваше Страйк да знае кой е той.

— Кой? — попита Страйк.

— Кийрън Коловас-Джоунс. Беше постоянният шофьор на Лула. И той също иска да говори с теб.

— Добре, чудесно — отвърна Страйк. — Кога ще дойде?

— Не знам, на работа е. Но ако може, ще намине.

Сервитьорката постави керамична чаша чай пред Страйк, той й благодари и щракна химикалката си в готовност да записва. Преди да е успял да попита нещо, Уилсън каза:

— Бивш военен си, както разбрах от господин Бристоу.

— Да — потвърди Страйк.

— Племенникът ми е в Афганистан — съобщи Уилсън. — В провинция Хелманд.

— В какви части?

— Свързочните — отвърна Уилсън.

— От колко време е там?

— От четири месеца. Майка му сън не я лови — сподели Уилсън. — Ти как така напусна армията?

— Кракът ми беше отнесен — отговори Страйк с непривична откровеност.

Бе само част от истината, но най-лесната, която бе възможно да довери на непознат. Можеше да остане, проявили бяха голямо желание да го задържат, но загубата на прасеца и стъпалото просто изпревари решението, което зрееше у него през последните две години. Знаеше, че приближава личната му повратна точка, онзи момент, в който, ако не си тръгнеш, после ще ти е трудно да го направиш, а и да се приспособиш към цивилния живот. Армията оформя личността ти почти неусетно през годините, свежда съществуването ти до повърхностно подчинение, което прави по-лесно повличането ти от приливната вълна на военния живот. Страйк никога не се бе потопил напълно в него и предпочете да напусне, преди това да се случи. И все пак си спомняше Отдела за специални разследвания с приятно чувство, непомрачено от загубата на половината крайник. Би се радвал, ако можеше да си припомня и Шарлот с подобна неусложнена обич.

Уилсън прие обяснението на Страйк с бавно кимване.

— Лоша работа — изрече с плътния си глас.

— Размина ми се леко в сравнение със съдбата на други.

— Да. Едно момче от взвода на племенника ми загина при взрив преди две седмици.

Уилсън отпи от чая си.

— Как се разбирахте с Лула Ландри? — попита Страйк, приготвил писалката. — Често ли я виждаше?

— Само като влизаше и излизаше от сградата. Винаги казваше „здравей“, „моля“ и „благодаря“, а повечето от тия богати негодници не благоволяват да го правят — лаконично отвърна Уилсън. — Най-дългият разговор, който сме имали, беше за Ямайка. Щеше да ходи там по работа. Питаше ме къде да отседне, как е там. Аз пък взех от нея автограф за племенника си Джейсън, за рождения му ден. Накарах я да подпише една картичка и я пратих в Афганистан. Случи се три седмици, преди тя да умре. Всеки път като я видех след това, питаше за Джейсън по име. Харесвах я заради това. Отдавна работя като охранител. Нагледах се на хора, които очакват да се изложиш на куршум заради тях, а не си правят труда да ти запомнят името. Да, тя беше свястна.