Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Е, аз ще тръгвам — каза, след като подписа картата за работното й време и изхвърли опаковките от сандвичите и празната бутилка от вода в кошчето за отпадъци под бюрото й. — Благодаря за всичко, Робин. Успех в намирането на работа.

Взе си палтото и излезе през стъклената врата.

На стълбищната площадка, точно на мястото, където едва не я бе убил, но и спасил, рязко спря. Инстинктът го глождеше като досадно куче.

Стъклената врата зад гърба му се отвори и той се обърна. Робин стоеше насреща му с порозовяло лице.

— Вижте — каза му тя, — може да се разберем помежду си. Ще изолираме агенцията и ще ми плащате директно.

Той се поколеба.

— Агенциите за кадри не обичат това. Ще те изключат от списъка си.

— Няма значение. Имам три интервюта за постоянна работа другата седмица. Ако се съгласите да отида на тях в работно време…

— Няма проблем — бързо отвърна той, преди да е успял да се спре.

— Ами добре тогава, мога да остана още една или две седмици.

Пауза. Разумът влезе в кратка и ожесточена схватка с инстинкта и симпатията и беше преборен.

— Да… добре. В такъв случай би ли се опитала отново да се свържеш с Фреди Бестигуи?

— Да, разбира се — отговори Робин, като прикри ликуването си с преувеличено спокоен професионализъм.

— До понеделник следобед тогава.

За пръв път се осмели да й отправи усмивка. Може би трябваше да се ядоса на себе си, но Страйк излезе навън в студения ранен следобед без съжаление, а напротив — със странно чувство за подновен оптимизъм.

Веднъж Страйк се беше опитал да преброи училищата, които беше посещавал в детството си, и стигна до цифрата седемнайсет с подозрението, че беше пропуснал две-три. Не включваше краткия период на предполагаемото домашно обучение през двата месеца, докато живееха с майка му и полусестра му като самонастанени в жилище на Атлантик Роуд в Брикстън. Тогавашният приятел на майка му, бял музикант растафарианец, прекръстил се на Шумба, беше на мнение, че училищната система налага патриархални и материалистични ценности, с каквито доведените му деца не бива да бъдат омърсявани. Основният урок, който Страйк усвои през двата месеца домашно обучение, провеждано от мъжа, беше, че канабисът, дори да се приема по ритуален и духовен начин, прави употребилия го унил и параноичен.

По пътя към кафенето, където бе срещата му с Дерик Уилсън, направи ненужно отклонение през пазара „Брикстън“. Дъхът на риба, който се носеше от сергиите под арките, колоритните открити фасади на супермаркетите, отрупани с непознати плодове и зеленчуци от Африка и Карибския регион, арабските месарници, фризьорските салони с големи фотоси на сложни плитки и къдрици и с редици от бели пластмасови глави с перуки по витрините — всичко това върна Страйк двайсет и шест години назад към месеците, които бе прекарал в скитане по улиците на Брикстън с Луси, по-малката му полусестра, докато майка му и Шумба дремеха върху мръсни възглавници в завзетото жилище и лениво обсъждаха важните духовни концепции, които трябваше да бъдат внушени на децата.

Седемгодишната Луси копнееше за коса като на момичетата от Карибите. По време на дългото им пътуване обратно към Сейнт Моус, прекъснало брикстънския им период, от задната седалка на колата марка „Морис Майнър“ на чичо Тед и леля Джоун тя бе изразила пламенното си желание за плитки с мъниста. Страйк си припомни спокойното съгласие на леля Джоун, че този стил е много красив, и как бе видял в огледалото за обратно виждане дълбоката бръчка, вдълбала се между веждите й. Джоун се бе старала с намаляващ през годините успех да не критикува майка им пред децата. Страйк никога не разбра как чичо Тед бе открил местоживеенето им; знаеше само, че когато един следобед той и Луси влязоха в жилището, където семейството се бе самонастанило, завариха огромния брат на майка им застанал насред стаята, наежен срещу Шумба, чийто нос бе разкървавен. Два дни по-късно с Луси бяха обратно в Сейнт Моус, в училището, което бяха посещавали с прекъсвания от години, сред стари приятели, приели ги, сякаш не бяха заминавали, и бързо се отърваха от камуфлажния акцент, типичен за местата, където Леда ги беше тътрила.

Не му бяха нужни упътванията, дадени от Дерик Уилсън на Робин, защото той познаваше „Финикс кафе“ на Колдхарбър Лейн от едно време. Шумба и майка му ги бяха водили там: малко, боядисано в кафяво заведение, подобно на барака, където човек можеше (стига да не бе вегетарианец като Шумба и майка му) да хапва огромни и вкусни закуски с пържени яйца и бекон, поднасяни с чаши чай, тъмен като тиково дърво. Кафенето беше почти същото, каквото го помнеше: уютно, приятно и слабо осветено, с огледала по стените, отразяващи маси с пластмасов фурнир, захабени тъмночервени и бели плочки на пода и таван с мухлясал тапет. Тантурестата сервитьорка на средна възраст с изправена коса и оранжеви пластмасови висящи обици се отмести, за да даде път на Страйк.