Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Вече бяха пристигнали цивилни полицаи. Поискаха ключовете за фитнес залата в сутерена, за басейна и гаража. Един се качи да вземе показания от госпожа Бестигуи, друг остана отпред и се обади за още подкрепления, защото вече все повече съседи излизаха на улицата. Половината говореха по телефоните си, а някои правеха снимки. Униформените полицаи се опитаха да ги накарат да се приберат по къщите си. Валеше сняг, ама наистина обилно…

Когато пристигнаха, служителите от отдела по експертизи издигнаха палатка над тялото. Горе-долу по същото време се появиха и репортерите. Полицията загради с лента половината улица и я блокира със свои коли.

Страйк беше опразнил чинията си. Бутна я настрани, поръча още чай за двамата и отново хвана химикалката си.

— Колко души работят на номер осемнайсет?

— Охранителите сме трима — аз, Колин Маклауд и Иън Робсън. Работим на смени, през цялото денонощие има някой дежурен. Аз трябваше да почивам онази нощ, но Робсън ми се обади към четири часа следобед да ми каже, че е пипнал стомашен вирус и се чувства много зле. Казах му, че ще остана да поема и неговата смяна. Той ме беше заместил предишния месец, за да си оправя някакви семейни дела. Бях му длъжник. Тъй че не трябваше аз да съм там тогава — каза Уилсън и за момент замълча с мисълта как нещата можеха да се развият различно за него.

— Другите пазачи разбираха ли се с Лула?

— Да, и те ще ти кажат същото като мен. Добро момиче.

— Друг работи ли там?

— Имаме две чистачки полякини. И на двете им куца английският. Няма да измъкнеш много от тях.

Докато драскаше в тефтера, задигнат заедно с още няколко при едно от последните си посещения при Алдършот от Отдела за специални разследвания, Страйк си каза, че показанията на Уилсън са с необичайно добро качество — стегнати, прецизни, и говореха за наблюдателност. Много малко хора отговаряха на въпроса, който им е поставен. Още по-малко умееха да организират отговорите си така, че да не се налагат допълнителни въпроси, с които да бъде измъквана информация. Страйк бе свикнал да поема ролята на археолог сред руините на хорската травмирана памет; станал бе душеприказчик на гангстери; беше заплашвал ужасените, подмамвал опасните и залагал капани на хитрите. Никое от тези умения не му бе нужно с Уилсън, чиито сведения бяха едва ли не безпредметни в това излишно разследване, предизвикано от параноята на Джон Бристоу.

И все пак Страйк имаше неизличимия навик да бъде щателен. Не би му и хрумнало да си спести нещо в разговора, също както не би му дошло наум да прекара деня в пушене по долни гащи на походното си легло. Поради природната си склонност, а и защото така бе обучен — че дължи уважение колкото на клиента, толкова и на себе си, той продължи да действа с онази педантичност, която в армията му бе спечелила едновременно почести и неприязън.

— Може ли за малко да се върнем назад и да поговорим за деня преди смъртта й? В колко часа ти отиде на работа?

— В девет както винаги. Поех смяната от Колин.

— Водите ли дневник кой влиза в сградата и кой излиза от нея?

— Да, записваме и пристигащите, и тези, които си отиват, без обитателите. Дневникът стои на рецепцията.

— Спомняш ли си кой влезе и кой излезе през онзи ден?

Уилсън се поколеба.

— Джон Бристоу е дошъл при сестра си рано сутринта, нали? — подсказа му Страйк. — Но тя ти е поръчала да не го пускаш горе.

— Казал ти е значи — с известно облекчение рече Уилсън. — Да, вярно така ми поръча. Но ми стана жал за човека. Носеше договор, който да й върне, тревожеше се по този повод, така че го пуснах да се качи.

— Някой друг да е влизал в сградата?

— Да, Лешчинска вече беше там. Тя е една от чистачките. Винаги пристига в седем, миеше стълбите, когато застъпих. Не се появи никой друг, преди да дойде човекът от охранителната компания, за да извърши проверка на алармените инсталации. Това се прави на всеки шест месеца. Влезе някъде към девет и четирийсет.

— Ти познаваше ли човека от охранителната фирма?

— Не, беше нов. Много млад. Все различни изпращат. Госпожа Бестигуи и Лула още си бяха у дома, така че го пуснах в средния апартамент и му показах къде е контролният панел. Лула излезе, докато още бях вътре и показвах на техника електрическото табло и паникбутоните.

— Видя ли я да излиза?

— Да, мина покрай отворената врата.

— Поздрави ли те?

— Не.

— Каза, че обикновено го прави.

— Мисля, че не ме забеляза. Изглеждаше забързана. Щеше да ходи при болната си майка.